— Трябваше да се свържа с баща ти. Той вкъщи ли си е?
Момчето не отговори.
— Аз се казвам Хенинг Юл. Работя като журналист в един онлайн вестник.
Момчето отпусна малко захвата си.
— Татко не си е вкъщи — отвърна кисело момчето.
— Знаеш ли къде е той?
— Сигурно на работа. Нямам представа.
Хенинг кимна, раздразнен, че не го беше проверил предварително.
— Значи не знаеш и кога ще се прибере?
— Не.
— Не, значи — каза Хенинг, докато погледът му се плъзна през огромната градина, малкото местенце с ягоди, червеното грозде, дивия плет, който закриваше гледката от съседите. Той се канеше да се обърне и да си тръгне, когато очите му се спряха на нещо бяло, което стърчеше от земята под едно от черешовите дръвчета съвсем наблизо.
— Това хамстер ли е или какво? — попита той и посочи към един ръчно изработен кръст. Момчето проследи пръста на Хенинг.
— Не — отвърна намусено момчето, преди да продължи с греблото. — Това е нашето куче.
Тихият му глас накара Хенинг да се уплаши и да се обърне с едно движение. Момиченце на осем години стоеше точно пред него.
— Позволиха ни да го погребем тук — каза то и посочи.
— Така ли? — отвърна Хенинг, докато местеше погледа си напред-назад между децата. Момчето заби силно греблото в земята. Сякаш го сърбеше.
— Лежа мъртво на стълбите при верандата един ден — продължи момиченцето.
Брат му вдигна очи към него. Влажен въздух се надигна около тях. Хенинг не можа да се сдържи, затова попита:
— На стълбите, казваш?
— Да, кървяло е.
— Юлва — каза братът.
— Така беше.
Момчето отново започна да гребе с греблото. Хенинг стоеше, без да помръдва, и чакаше.
— Тук — каза момиченцето и посочи долната страна на собствената си брадичка. — Знам, защото аз я видях първа.
— Достатъчно, Юлва.
— А татко така и не ни взе друго куче — продължи момичето, почти разплакано. — Аз искам друго куче.
Хенинг се опита да подреди мислите си. Той знаеше какво иска да попита, но не мислеше, че имаше нужда да го прави.
— Окей — каза той и усети как сърцето му заби по-бързо. — Мога да дойда друг път, когато баща ви си е у дома.
Никое от децата не отговори. След малко момиченцето взе въжето си за скачане и заподскача наоколо, сякаш това, за което си бяха говорили, никога не е било изричано. Хенинг я проследи с поглед, но очите му автоматично се връщаха към белия кръст. Той искреше, дори и на все по-тъмната вечерна светлина.
65
Бярне се вгледа в записките пред себе си — ключовите думи от изслушванията, които бяха провели през последните часове. Сведенията, фактите.
Не можеше да накара нещата да заработят.
Родителите на Йерльов бяха в шок. Макар че бяха влизали в контакт със сина си от време на време, никой от тях не можеше да проумее какво се беше случило с него. С това те имаха предвид, че му бяха дали добро възпитание в християнски дух. Доколкото им беше известно, той не беше имал никакви травми, включващи Ерна Педерсен или Йохане Клингенберг. Спомняха си имената, но трябваше да им се припомни кои бяха те. И въпреки че много малко деца разказваха на родителите си за всичко, което се случваше в училище, майката на Йерльов се кълнеше, че щеше да е забелязала, ако синът й не се чувстваше добре. Маркус беше популярно момче, имаше много приятели, беше добър във футбола, играеше на вратата и участваше в местния отбор в продължение на много години. По принцип винаги беше весел и доволен. Беше имал много приятелки през годините, въпреки че не се чувстваше така добре в света на възрастните — нито по отношение на жените, нито на работата.
Именно това, както признаха родителите на Йерльов, може би го беше белязало или го бе тревожело, но не чак до такава степен, че поради тази причина да иска да убие някого, когото е познавал преди дванадесет години. Нито пък беше проявявал някакъв интерес към фотографията.
Бярне не разбираше и какво общо имаше момчето на Емилие Блумвик, което да е вбесило Маркус Йерльов толкова много. Когато Бярне беше позвънил на Емилие, тя му бе разказала, че не е разговаряла с Маркус от много години. Защо се връщаше сега? Защо не когато момчето се е родило?
Нещо трябва да бе отприщило всичко това, мислеше си Бярне, сядайки на стола си. Внезапно му хрумна, че изобщо не беше сигурно дали някога щяха да открият какво беше превърнало Маркус Йерльов в онова, което беше.
Бярне погледна часовника. Беше минало доста време, откакто не се беше прибирал и вечерял с Анита и Алиша в нормално време. Отдавна не беше разговарял е тях за напълно обикновени неща.