Сюнд поклати глава.
— Благодарение на нея ние разбираме кой звъни извън редовното работно време.
— Значи хората могат да идват и да си отиват, когато пожелаят?
— Да, могат.
Бярне отново кимна.
— Днес случи ли се нещо по-особено? Нещо по-различно от обичайното?
За кратък момент Сюнд се замисли.
— От Централата за доброволчество[8] идваха веднъж следобеда и пяха и свириха.
— Така ли?
— Идват тук през седмица, така мисля.
— Точно така. Популярна ли е?
— Да, доста.
— Това беше ли нещо, с което Ерна Педерсен се занимаваше?
— Да, но не мисля, че я видях там днес.
Бярне отново си записа.
— Колко души от Централата за доброволчество участват обикновено?
— Хм, четири-пет души, мисля.
Бярне се беше срещал с хора от Централата за доброволчество, както с млади, така и с възрастни, които даваха своя принос за останалите нуждаещи се, без да получават и крона за това. Едва ли това бяха хора, които щяха да тръгнат да забиват куки за плетене в главата на възрастна жена, помисли си Бярне, но въпреки това си записа името на организацията с големи букви и постави до него стрелка.
— Добре — каза той и стана. — Вие вероятно вече искате да се приберете и да видите как е синът ви. Но се опитайте отново да се върнете към онова, което сте видели и преживели, особено ако нещо ви се стори леко странно или необичайно. Каквото и да е, предизвикващо интерес.
— Така ще направя — отвърна Сюнд и взе визитната картичка, която Бярне му подаде. След това се забърза към асансьора, докато пръстите му бързо се движеха по мобилния телефон. Още не беше успял да звънне, когато отчаяно поклати глава.
6
Преди се беше случвало късно вечерта Хенинг да излезе да потича покрай река Акешелва, макар че понякога се беше натъквал на хора, които никой не би искал да срещне след като падне мрак. Обикновено той притичваше покрай тях, не разговаряше с тях, макар че те често му предлагаха различни неща. Но никога не бе имал някакво особено приятно преживяване.
Част от същото безпокойство се надигаше в момента, в който той се насочи към „Ривърсайд”, кафенето на ъгъла на улица „Марквайен” и задната част на Грюнереме. Нямаше никого. Единствено нощта и реката, която криволичеше към фиорд Осло и минаваше под моста Евентир.
Това би могла да е несравнимо идилична част от града — като взета от пощенска картичка. Стари тухлени сгради стояха непоколебимо една до друга на отсрещната страна на реката, заобиколени от величествени дървета. А в горещите летни дни хората сядаха в „Ривърсайд” или по тревистите хълмове край водата, оставяйки живота и реката да текат покрай тях. Но областта около долното течение на Акешелва се беше превърнала в Мека за хората, припечелващи от това да продават успокоителни на онези, които се нуждаеха. Преди те се промъкваха наоколо в горите, защото беше нещо срамно както да продаваш, така и да купуваш трева, но сега всички се бяха отдали на деня, без някого да го е грижа за това. Полицията знаеше, че това се случва, но не разполагаха с достатъчно ресурси, за да направят нещо по въпроса.
А и бъдеше ли задържан един дилър, веднага щеше да изскочи нов още на следващия ден.
Хенинг следваше пътя около червената тухлена сграда, където храсти, точно толкова безжизнени, колкото и пациентите в клиниката, бяха засадени покрай стените. Той знаеше колко беше трудно да получиш място в частна клиника в днешно време. Човек трябваше да е стъпил поне с единия крак в гроба. Това означаваше, че мнозина, нуждаещи се от медицинска помощ както в Осло, така и в останалата част от страната, трябваше да инвестират в самопожертвователни роднини или хора, които се занимаваха с отглеждането на възрастни хора.
Хенинг повървя малко напред-назад по паркинга, докато чакаше някой да излезе. Но това не се случи през първите петнадесет минути. Той си погледна часовника. От девет часа бавно стана девет и половина. В предишния си живот може би щеше да запали цигара или дори четиринадесет, докато чака, но след пожара ги беше отказал напълно. Имаше нещо в пламъците и въглените. Той не умееше да се вглежда в тях, без да вижда очите на сина си в оранжево-червените багри.
Вратата се отвори и една жена излезе. Облечена беше в бежово палто, а косата й беше кестенява.
— Извинете — каза Хенинг и се забърза към нея.
Несъзнателно тя забави крачка.
— Тук ли работите? — попита я той.
Жената, по чието лице се изписа бдителен израз, отговори колебливо с „да”. Хенинг знаеше, че белезите от пожара по лицето му можеха да бъдат стряскащи, особено сега, когато беше тъмно, затова се придържаше към обичайното си представяне с усмивка, която се очакваше да изглежда обезоръжаващо. Жената отново забърза хода си.