Тя изу обувките си и закачи якето си, последва го в кухнята. Хенинг не седна, просто беше там и я наблюдаваше. Влажно и наелектризирано. Топло и смущаващо. Имаше нещо в очите на Нора, което Хенинг не харесваше. И същевременно харесваше прекалено много.
— Как си? — попита той.
— Ами — започна тя, все още задъхана. — Много добре. Така мисля.
Тя го каза с растяща интонация.
— Има много за вършене — добави тя. — Особено сега.
— Винаги има много за вършене — отвърна Хенинг.
— Да — засмя се тя.
Тишина. Тежка и неприятна.
— Искаш ли нещо за пиене? — предложи Хенинг.
Лицето на Нора се набръчка в размисъл.
— Да, може би да.
— Какво ти се пие?
Хенинг отиде до хладилника, отвори го и надникна вътре. Кенове „Кока-кола”. Кутия мляко, на което със сигурност му е минал срокът. Три бутилки „Туборг”. Бутилка бяло вино, спечелена от петъчната лотария, в която той не знаеше, че беше участвал.
— Бих изпила чаша вино, ако и на теб ти се пие — отвърна тя.
Хенинг не можеше да си спомни кога за последно беше пил вино. Но извади бутилката, взе тирбушон и измъкна корковата тапа, не без известни усилия.
— Не е „Шабли”[54], но…
Хенинг се усмихна извинително, мислеше си за любимото вино на Нора, от което често споделяха по една-две бутилки в петък вечер, когато такото биваше изядено и Юнас заспеше.
— Сигурно ще бъде хубаво — отвърна тя.
Хенинг извади две чаши, напълни ги и с жест посочи към всекидневната, където всеки седна на своя диван. Чашите достигнаха масата по едно и също време. След това отново настъпи тишина. Хенинг я погледна, чакаше я.
— Е? — започна тя. — Как са нещата при теб?
Преди Хенинг да е успял да отговори, тя каза:
— И с това нямам предвид как върви и подобни, защото мисля, че знам доста добре. Но… как си, Хенинг? Как си наистина?
Хенинг се изкушаваше да попита защо тя се интересува, но не успя да го направи.
— Е, нещата са, ами… поносими — отговори той. — Има много за времето с Трине и с… с…
— Туре Пули?
Хенинг вдигна поглед към нея.
— Да — отвърна той. — Или по-точно, не толкова много конкретно за него, във всеки случай не именно сега, но…
И Хенинг усети, че е на път да й разкаже както за Indicia, така и за умрелите кучета, но се спря в последния момент. Беше прекалено рано.
— Разбирам — отвърна кратко тя и отпи глътка от виното, премлясна леко и издаде нечленоразделен звук на задоволство. Хенинг беше оставил чашата си недокосната. Той се радваше на атмосферата, която музиката им създаваше, но дори и със струните на Цимер имаше нещо потискащо и странно в това отново да стои толкова близо до Нора. Тя отново отпи глътка от чашата с вино, отпусна се назад на дивана и сложи единия си крак върху другия. След това си промени решението и отново се наведе напред.
— Сори — каза Хенинг. — Неудобен диван.
— О — възкликна Нора и се усмихна срамежливо.
Помежду им отново настъпи тишина. Хенинг я изучаваше.
— Има ли нещо по-особено, за което ти би… искала да разговаряш с мен, Нора?
Тя го погледна рязко, сякаш я бяха заловили на местопрестъплението.
— Не, аз просто…
Нора сведе погледа си надолу. Хенинг беше в очакване. Тя още веднъж отпи глътка вино.
— Преди една седмица или нещо такова — започна тя. — Когато ти лежеше в гроба, след това…
Тя вдигна очи, сякаш за да потърси помощ в розетката на тавана.
— Мислех, че си мъртъв — довърши тя, без да среща очите му. — Мислех, че… че сме принудени да погребем и теб.
Тя все още не го поглеждаше.
— И…
След това тя въздъхна и поклати глава.
— Защо живееш тук, Хенинг?
Въпросът й го изненада.
— Защо живееш точно тук?
Нора махна с ръце из пространството.
— Искам да кажа, та ти имаш изглед от спалнята си, ако там спиш — поясни тя и посочи боядисана в бяло врата. — Можеш да виждаш право към…
Нора не довърши.
— Имаш дори балкон, който е съвсем същият като онзи, който ние имахме.
Нора не продължи, само го наблюдаваше. Сега беше ред на Хенинг да се концентрира в пода.
— Не, аз…
— Наистина ли искаш да се самонараниш толкова много? — попита тя. — За да се самоизмъчваш ли го правиш? Това някакъв вид наказание заради…
Хенинг вдигна ръка срещу нея.
— Не го казвай — отвърна той. — Не произнасяй името му.
Очите на Нора се бяха насълзили. И той усещаше, че се беше случило същото и с неговите.
— Не произнасяй името му — повтори той с по-тих глас, който беше на път да се пречупи. Моментът се удължи. Настъпи пауза между две песни, а след няколко секунди в апартамента настана пълна тишина. Хенинг долавяше собственото си затруднено дишане. Виждаше пулса по шията й, окачената на нея верижка върху тънкия бял пуловер. Не си спомняше да е виждал тази верижка преди.