След това започна нова песен, сякаш и двамата се събудиха от болезнения кошмар. Нора не каза нищо повече, вместо това допи виното си с движение, което Хенинг не си спомняше да е виждал у нея преди.
— Трябва да тръгвам — заяви тя и стана. Хенинг я последва към кухнята, към коридора, където тя се облече. След това тя се изправи и го погледна. Наистина го гледаше.
И се приближи към него, не спря, докато не беше съвсем близо до него. Той обви ръцете си около нея, тя се притисна силно и не й се искаше да го пуска. Хенинг не можеше да се сети кога за последно беше прегръщал Нора по този начин. Той внимателно сложи ръка на врата й и галеше косата й от горе на долу. Затвори очите си. Меката, прекрасна коса. Точно както преди. Нейният аромат. Точно както преди.
А когато тя се откъсна от него малко по-късно, краката й не помръдваха. Тя остана така, близо до него. Само няколко сантиметра ги деляха. Той все още можеше да усети пулса й върху лицето си, мирис на алкохол се загнезди около носа му. Хенинг не знаеше дали той самият придърпваше Нора към себе си, или Нора неусетно се приплъзваше по-близо към него, но разпозна трепета, магнетичната сила, която никога не го беше напускала. И усещаше с цялото си същество, че никога не беше обичал някого така, както обичаше Нора.
Затова се отдръпна.
Виждаше в очите й, че и тя изпитва чувството, че е извършила нещо нередно. Стояха и се съзерцаваха дълго.
След това тя се обърна и си отиде.
Четвъртък
67
Трине не можеше да си спомни кога за последно беше спала така добре и без кошмари. След като бяха разговаряли до късно през нощта, тя беше заспала до Пол Фредрик, не се събуди нито веднъж, преди мобилният й телефон да звънне на нощното шкафче. Беше чувала хората да казват колко е хубаво да облекчиш сърцето си, да изречеш нещата, които са те яли отвътре. Но никога не беше вярвала, че чувството ще бъде такова.
И въпреки че беше хубаво да разкаже на Пол Фредрик за баща си и за видяното от нея в онази нощ, тя не успя да му разкаже всичко за себе си. Нито веднъж не беше дори близо. И не знаеше дали някога щеше да може.
Въпреки че все още не беше мислила за работа, Трине стана заедно с Пол Фредрик. Закусиха двамата, прочетоха вестника, обсъдиха новините, онези, които не се отнасяха за нея. Когато Пол Фредрик отиде на работа, Трине остана сама в тишината, която трайно се установи около нея. Искаше й се да потренира, да избяга далеч от всичко, но вместо това размишляваше над това как медиите бяха засипани с всичко, което се беше появило за нея през последните дни.
Тя не беше възприела и половината от статиите, но най-големите заглавия, за съжаление, оставаха. Като избрана от народа за министър, тя беше приела да бъде следена отблизо. Като избрана от народа, а освен това и като министър, тя беше приела да бъде зорко наблюдавана. И ако имаше човек, който да успява да просъществува, без да допуска грешки, то тя все още не го беше срещала. Беше приела, че винаги щеше да бъде разглеждана под лупа.
Но тя не заслужаваше това.
Нямаше съмнение, че не заслужаваше това.
А в светлината на ретроспекцията лесно можеше да се смята, че тя никога не биваше да извършва онова, което бе извършила. Имаше нещо със заключенията. Тогава всичко ставаше много по-просто.
По-просто.
До последните дни Трине не си беше позволявала да пропусне най-обикновените мисли. Когато се опита да направи заключение за това кой би могъл да знае за свършеното от нея в Дания, тя веднага се сети за една приятелка, която може би беше разказала на някого за това, и така слухът се беше появил. Но досега най-простото обяснение не я беше осенявало. Имаше човек, който знаеше всичко, който й беше помогнал за всичко, който я беше изкарал от хотел „Каледония” по дискретен начин, който беше уредил кола и самолетен билет, беше подготвил хотел и някои други дрехи за нея, за да може тя да отпътува възможно най-незабелязано от Шевик[55]. Който беше запазил час, за да може тя да се заеме със своя малък проблем. Човекът, с когото тя бе имала най-много общо през трите години, в които бе заемала поста министър на правосъдието. Този, на когото се беше доверявала най-много.
Трине взе мобилния си телефон, който стоеше до чашата с кафе, потърси един номер от историята на повикванията и го набра.
— Здравей, Трине. Как си?
— Добро утро. Бих искала да проведа пресконференция малко по-късно днес. Можеш ли да уредиш практическите неща около това?