Выбрать главу

За кратко настъпи тишина.

— Да, разбира се, но…

— Хубаво. Направи го за два часа, за да мога малко да се подготвя. Но преди това бих искала за кратко да поговоря с теб. Да кажем в моя кабинет в дванадесет часа?

Отново тишина.

— Ъ-ъ, окей?

— Чудесно. Тогава ще се видим в дванадесет.

68

Хенинг погледна часовника. Беше излязъл рано.

Не му пречеше. Обичаше да сяда в „Олимпен” толкова близо до улицата, колкото беше възможно. Преди си измисляше истории за хората, които минаваха, за себе си, само като хвърляше бърз поглед към техните лица, очите им, дрехите. Приемаше го като подготовка в стремежа си да опознае хората по-добре, нещо, което отново би могъл да използва в работата си. Не на последно място това го държеше ангажиран в онези пъти, когато му беше скучно, докато чакаше някого, както сега. И той осъзна, че от известно време не беше вършил много неща, чисто и просто защото се беше страхувал. Вино, приятели, музика. Дори и морето съзнателно бе държал на разстояние. Някой психолог може би щеше да каже, че се страхува отново да почувства нещо. Хенинг не знаеше. Знаеше единствено, че в момента с него се случваха някои неща, без той напълно да може да ги осъзнава.

Телефонът на Хенинг звънна. „И като говорим за приятели” — помисли си Хенинг и видя, че Ивер Гюнешен беше на линията. И внезапно Хенинг бе обзет от угризения на съвестта заради онова, което почти се беше случило с Нора предишната вечер. Може би Ивер звънеше заради това? Дали тя му беше разказала за станалото?

Хенинг колебливо доближи телефона до ухото си.

— Ало? — каза той малко по-тихо, отколкото беше планирал.

— Здравей, човече — каза Ивер по своя обичаен, насмешлив начин. Въздухът бавно се просмука през белите дробове на Хенинг. — Как върви? — продължи колегата му. — Зает ли си, или…?

— Малко — отвърна Хенинг. — Чакам един източник, но той все още не се е появил.

— Значи е мъж — попита Ивер и се засмя заговорнически.

— Мхм. Сега, когато вече знаеш, веднага ще се досетиш кой е.

— Ако ми кажеш къде си обаче.

— Естествено, че няма да ти кажа.

Ивер отново се засмя. Хенинг усети, че и самият той леко се усмихва.

— Как си? — попита той. — Скоро ли се връщаш?

— Надявам се. Ще отида на преглед в Юлевол след няколко дни, така че ще разберем тогава. Но продължавам да изперквам като не правя абсолютно нищо.

Хенинг си спомни как беше самият той през седмиците и месеците, преди да реши отново да започне да работи. Стоеше предимно у дома. Взираше се в стената, след това гледаше малко телевизия. Светът беше неподвижен. След това започна да се разхожда всеки ден. Привечер сядаше в Делененга. Постепенно свикна отново да бъде навън сред хора. Но не разговаряше почти с никого.

— Извинявай, че не минах да те навестя в болницата миналата седмица — заяви Хенинг.

— Е — изсумтя Ивер. — Майната му.

— Имаше толкова много за вършене около случая на Пули. Нямах и един-единствен…

— Казах майната му. Не казваше ли именно ти така?

— Как?

— Майната му.

— Да, така… Така е може би.

— Тогава майната му.

Ивер отново се засмя. Хенинг се усмихна, отново отправи погледа си към улицата, където една жена с три торби в ръцете си бавно се тътреше отвъд бордюра на тротоара.

— И как върви? — попита Ивер. — Има ли екшън в момента, или…?

— Спокойно, може да се каже.

— Тогава какво се случва? И имам предвид отвъд онова, което и сам мога да прочета във вестниците.

Хенинг с удоволствие би споделил някои от мислите си с Ивер, но за кратко се поколеба, преди да отговори. Може би причината беше в Нора. Или може би беше в това, че се връщаше към старата си, позната следа, когато усети, че някой отново започна да го приближава.

От другата страна на улицата с бърза походка идваше Бярне Бругелан.

— Моят източник идва — обясни Хенинг. — Трябва да затварям.

— Но…

— Съжалявам, Ивер. Ще ти разкажа всичко по-късно.

— Обещаваш ли?

Хенинг не отговори веднага. След малко каза:

— Обещавам.

След време „Олимпен” се превърна в редовното място за срещи на Бярне и Хенинг, когато щяха да говорят по работа. Обикновено Хенинг предлагаше среща, но този път Бярне взе инициативата за разговор. На Хенинг не му пречеше, дори напротив, сутринта беше дошла и беше минала, без да е успял да допринесе с нещо ново за вестника. Нито беше забелязал някакво развитие по случая на Трине, освен още повече негативни истории за нея.