Хенинг сподели мислите си с Бярне.
— Може би е това — отговори Бярне. — Но защо тогава е счупил и останалите снимки?
— Не е сигурно дали той е бил сърдит на някого от снимките на стената. Тогава щеше да е направил нещо спрямо тях. А малкото момче не може да е успяло да причини нещо лошо на когото и да е, това се подразбира.
Хенинг още веднъж премисли над всичко.
— Ако това, което казваш, че Йерльов е имал особено отношение към снимките, е вярно, то тогава е възможно снимките да са представяли нещо за него.
— Като какво например?
— Не, не знам точно. Може би е бил самотен. Ти не каза ли, че не е имал семейство?
— Да?
— Тогава той може би е завиждал. Защо иначе да се разпалва над снимка на щастливо семейство? Не ги е познавал, нали?
— Не, при всички положения не мислим така. Но той е строшил снимката и на едно малко момче. Едва ли е завиждал и на момченцето…
Хенинг не отговори веднага, но забеляза, че една мисъл, една нишка някъде дълбоко вътре в него не беше достигната.
— Може би е представял нещо от същото, което явно щастливото семейство е имало — бързо отвърна той.
— Какво имаш предвид?
— Самият Йерльов не е имал семейство. Може би му се е искало да има.
— Значи момчето само по себе си не е проблемът — заяви Бярне. — А това, което то представя?
Хенинг махна с ръце.
— Защо не?
Бярне стоеше умислен в тишина няколко секунди. Тогава телефонът му звънна. Той го дръпна към себе си. Хенинг изучаваше израза на лицето на своя съученик, докато слушаше. Зениците му се разшириха. Зяпна с уста.
— Добре — каза. — Идвам веднага.
Той затвори.
— Какво има? — попита Хенинг.
— Кръвта не е била негова — отговори Бярне.
— Каква кръв?
— Кръвта, която Йохане Клингенберг е открила в дома си преди две седмици. Не е била на Маркус Йерльов. Неговата кръвна група е съвсем различна.
69
Имаше нещо в това отново да поемеш контрола над себе си. Да оставиш скръбта да заеме особено място в сърцето ти, но да използваш и останалото място. Да го отдадеш на всекидневието, например.
Емилие Блумвик прекара нощта в леденостудената стая за гости в килера. Да, всъщност тя успя да заспи за няколко часа. А когато се събуди от стъпки, бягащи по паркета на горния етаж, обичайните малки стъпки, бързо-бързо-бързо, като че ли нищо не можеше да се движи с нормална скорост, тя се реши. Достатъчно вече. Да, можеш да си тъжна, но скръбта няма да те погълне.
След това отиде на първия етаж и каза на Матис, че днес той може да отиде на работа. Та той толкова съобразително си беше взел болничен, въпреки че точно беше станал партньор, за да се погрижи за нея и Себастиан. И тя усети колко хубаво беше отново да прави нещо напълно обичайно. Да приготвя сандвичи. Да подбира дрехи. Себастиан, горкият, не знаеше нищо за случилото се, не знаеше нищо за смъртта. Но познаваше своите родители. И когато някой от тях не се държеше както обикновено, го забелязваше. Естествено, че го забелязваше.
Емилие го намери в своята спалня, където Светкавицата МакКуийн, както обикновено, брутално беше проучвана. Тя се усмихна. Едва надигна глава, когато тя му каза „здравей”. Той бръмчеше. Плъзгаше се и се удряше. Напоследък беше забелязала, че освен това той още по-често затваряше вратата. Искаше да бъде сам. Затваряше и отваряше. Не вярваше, че той вече може да го прави, едва на две години и половина.
— Тогава тръгвам — извика им Матис от коридора.
— Татко тръгва — каза тя на Себастиан. — Да отидем ли да му кажем „довиждане”?
Себастиан пусна автомобилчето с трясък. Емилие се канеше да му каже, че не е редно да се отнася към играчките си по този начин, но си замълча. Днес не беше ден за възпитаване. Днес всичко трябваше да премине по пътя с най-малко съпротивление. Постепенно отново да си стъпи на краката.
Изпратиха Матис с прегръдки, целувки и помахване. Когато вратата се затвори след него, тя попита Себастиан дали е ял. В отговор получи енергично поклащане на глава.
— Добре — каза тя. — Тогава ще си направим нещо за закуска. Какво ти се яде?
— Кон флекс.
— Тогава да бъде корнфлейкс.
Емилие беше на път към кухнята през всекидневната, когато нещо на стената до препарираната глава на елен я накара да спре. Там имаше една снимка. Снимка, която преди не беше виждала. Две стъпки в пясъка — едната на половината на другата, върху розова фотохартия. Кога я е закачил Матис, чудеше се тя. И откога него го беше грижа какво висеше окачено на стената? Какво, по дяволите, трябваше да означават два отпечатъка от крак в пясъка? Някаква незабележима форма на ухажване, може би?