Имаше нещо познато в мотива. Тя го беше виждала и преди.
Веднъж — много, много отдавна.
Студена тръпка тръгна по врата й и се разпростря по цялото й тяло. Искаше да вземе телефона си и да се обади на Матис в момента, в който погледът й беше привлечен към входната врата.
Отвън приближаваха стъпки.
* * *
Бярне се забърза по улицата на излизане от „Олимпен”, където вятърът сграбчи якето му и го отвори.
Кръвта не е била на Йерльов. Кръвта, разбира се, не беше необходимо да е принадлежала на убиеца на Клингенберг, но беше лесно да си го помислиш. Според доклада на полицията Клингенберг не беше видяла кръвта пред котешкото кошче, докато не се бе прибрала в онзи ден, в който някой беше нахлул в дома й. Бе съвсем сигурна. И въпреки че мъжът, който беше влизал с взлом в дома й, не беше задължително онзи, който я беше убил, то беше много вероятно. Дори беше повече от вероятно.
Не Маркус Йерльов я беше убил.
И имаше нещо в напълно чистия в химическо отношение компютър, което тревожеше Бярне. Направиха му стандартна проверка и откриха, че серийният номер на компютъра е бил регистриран на името на Маркус Йерльов и че лаптопът е бил купен от „Спейсуърлд” преди 26 месеца. Дотук добре. Но въпреки това. Провериха и останалите компютри, един с по-нова дата, един, който носеше всички белези от всекидневна употреба. Защо ще правиш два компютъра толкова различни? И защо ще отнемаш живота си?
Ако е направил това.
Мисълта веднага му се стори абсурдна. Нищо друго не сочеше за нещо различно от това, че Маркус Йерльов беше решил сам да сложи край на живота си. Но Бярне разсъждаваше като извършителя, подготовката, която беше направил — както в стаята на Ерна Педерсен, така и в дома на Йохане Клингенберг. Можеше да е планирал да убие и Маркус Йерльов. Може да се беше погрижил уликите да сочат към Йерльов и всички подозрения да бъдат насочени към един мъртъв човек. Така че самият той да излезе чист.
И да може да убие отново?
Мисълта го накара да се обади на Емилие Блумвик. Докато очакваше отговор, Хенинг се появи до него.
— Какво става? — попита той.
Но Бярне не отговори. Мислите се лутаха, докато крачеше по пътя с телефон до ухото в трафика, който свистеше наоколо. Затвори, защото Емилие Блумвик не отговори.
„Опитай отново” — каза си той. — „Би трябвало да си добър в това. Анализираш бързо, прецизно, ефективно. Да предприемаш правилните стъпки. Ако някога станеш главен следовател, то трябва да го постигнеш в ситуации като тази.”
„Във всеки случай трябваше да има някой, който познаваше Йерльов добре“, мислеше си Бярне. Някой, който да е знаел, че Йерльов ще бъде в Грюнереме точно в този ден.
Внезапно спря.
Разбира се.
70
Хенинг последва Бярне на улицата, но полицаят дълбоко се беше замислил, докато се опитваше да се свърже с някакъв телефон. В това време звънна телефонът на Хенинг, от номер, който му беше непознат.
Той вдигна.
— Ало. С Хенинг Юл ли разговарям?
Гласът беше на възрастен човек. Хенинг запуши ухото си с пръст, за да изолира уличния шум.
— Да.
— Стоя тук с визитната ви картичка в ръка — каза жената от другата страна на линията.
— А, да — отвърна Хенинг и се сети за възрастната съседка на Ерна Педерсен в Бринкен. Боргни Рамстад, не беше ли това името й?
— Бях при дъщеря си в Берген за няколко дни, нали разбирате, и едва сега се прибирам. Хванах нощния влак. И първото, което видях, беше визитната ви картичка, защипана на вратата. Вие нали не сте търговец или нещо подобно?
— В никакъв случай — отвърна Хенинг. — Исках да разговарям с вас, защото сте била съседка на Ерна Педерсен в продължение на дълги години.
— Да, определено бях. Съседки бяхме 24 години.
Хенинг погледна към Бярне, видя, че той си беше извадил бележника и проверяваше нещо в него.
— Госпожо Рамстад, трябва да ви попитам за няколко неща, които са се случили преди доста години. Неща, свързани именно с Ерна Педерсен.
Хенинг й обясни също така защо.
— О, ужасно е да научиш това — каза тя. — Не съм наваксала новините от последните дни, разбирате ли. Внучето ми има колики.
— Разбирам — отвърна Хенинг. — Но това, от което най-вече се интересувам, са проявите на вандализъм върху къщата на Ерна Педерсен, докато тя все още е била учителка. Разговаряла ли е някога с вас за това?
— О, да, кълна ви се, че го направи. Мога да ви кажа, че Ерна беше направо шокирана от това.
— Знам и че тя е имала своите подозрения кой може да стои зад тези прояви на вандализъм. Каза ли нещо в тази връзка, което да си спомняте?