За момент настъпи тишина. Няколко метра по-нататък Бярне отново допря телефона до ухото си.
— Не съм съвсем сигурна…
— Имало е няколко души, които са се занимавали с това, доколкото разбрах. Но знаете ли дали Ерна Педерсен се е страхувала от някого от тези бандити?
Отново настъпи тишина.
— Във всеки случай трябва да е бил онзи…
И пак тишина.
— Ох, не мога да си спомня как се казваше.
— Опитайте се да…
— Сега се сетих! — извика тя. — Това беше братът на загиналия при злополуката в снежната пещера, нали така?
* * *
Бярне размишляваше над онова, което Маркус Йерльов му беше казал по телефона.
„Познавам само Реми.”
Бярне взе листа, който Емил Хаген му беше дал с всички имена. Видя името Реми на него с удебелен шрифт.
Реми Поликсен.
Бярне извади телефона си и позвъни на Фредерик Станг.
— Здравей, аз съм — заяви Бярне. — Можеш ли да провериш дали ще успееш да намериш някого на име Реми Гюликсен в класа на Маркус Йерльов?
— Добре, изчакай малко така.
„Трябва да е Реми Гюликсен” — мислеше си Бярне, докато слушаше как Станг шумолеше из някакви листове от другата страна на линията. Гюликсен беше единственият, когото Маркус Йерльов познаваше от присъствалите в Грюнереме в деня, когато Ерна Педерсен е била убита. Като познат на Йерльов, той също е можел да идва на посещения, да го принуди да погълне един набор капсули морфин и след това да напише загадъчно извинение във фейсбук, което би накарало всички да повярват, че той моли за прошка заради хората, чийто живот е отнел.
— Не, не открих никакъв Реми Гюликсен там — отвърна Ерик Станг. — Но в класа му е имало друг Реми. Реми Винснес.
Бярне издаде звук с уста, чувайки името. Никакво съвпадение.
— Добре, можеш ли заради мен да пуснеш търсене едновременно за Винснес и Гюликсен? Спокойно добави и Йесхайм и виж дали ще откриеш някакви връзки.
На заден фон се чуваха звуци от кликвания с мишката и натискане на клавиатурата. Минаха няколко секунди.
— Намерих едно съвпадение с Нилс Йорген Винснес и Сузане Мари Гюликсен. Те живеят в Йесхайм, на един и същи адрес.
— Това трябва да са родителите на Реми.
— Така изглежда. А след това като по-голям той вероятно е сменил фамилията си.
„Това е той” — мислеше си Бярне.
— Те са изгубили и едно дете, виждам тук — продължи Станг. — При нещастен случай в снежна пещера в Йесхайм през 80-те.
Бярне не отговори, мислеше си единствено за факта, че само преди няколко минути не беше успял да се свърже с Емилие Блумвик. И силно не одобряваше, че полицейското управление в Румерике[56] беше спряло наблюдението на Блумвик и нейното семейство, тъй като Маркус Йерльов беше открит мъртъв.
— Обади се на полицията в Румерике и ги помоли да отидат в дома на Емилие Блумвик — каза Бярне на Станг. — И ги помоли да побързат.
— Какво става?
— Просто ги помоли да проверят дали там всичко е наред.
— Окей.
Затвориха. Зад него наближаваше Хенинг.
— Мисля, че може би знам кого търсите — заяви той.
Бярне се обърна.
— Знаеш ли?
— Да не би случайно да се казва Реми?
71
Той все още си го спомняше. Нейния рожден ден.
18 години. На прага към света на възрастните. Шофьорска книжка и възможността да ходиш на повечето места без фалшиви документи за самоличност. Не че Емилие имаше нужда от това, пускаха я независимо от всичко, въпреки че от охраната на входа бяха наясно, че тя не беше достатъчно голяма.
Но точно в този ден той й подари нещо много специално. Снимка с два отпечатъка от крак, частично един върху друг, на някакъв плаж. Така тя щеше да придобие представа какво си мисли за тях и за бъдещето им. И след това добави 18 червени рози с дълги дръжки, въпреки че мъжът от цветарския магазин каза, че четните числа и цветята не си вървят много.
Спомени.
Спомените са глупост.
Не биваше да отваря вестника в онзи ден, защото внезапно миналото отново се превърна в настояще. Годините се бяха натрупали по бузите му, времето беше направило нещо с шията и очите й, но той виждаше, че тя беше точно същата като преди. Точно толкова красива. Винаги бе имала много особен блясък в погледа си, който се просмукваше и обръщаше всичко вътре в него. И сякаш усмивката, която даряваше на читателите на вестник „Айдсвул Юленсакер Блад”, беше насочена към него. А той стоеше там и се надяваше, че подът под него ще се отвори и ще го погълне.