Бяха разговаряли за това как щеше да се казва детето им, ако някой ден им се родеше дете. Емилие беше казала Себастиан, ако се роди момче, Йохане, ако се роди момиче. Той самият нямаше някакво категорично мнение, само искаше Емилие да бъде весела, щастлива и доволна. А сега внезапно тя се появяваше във вестника с дете в скута. Момче, което се казваше Себастиан. Той дори не си спомняше за какво ставаше въпрос в статията, а единствено, че снимката беше правена в детската градина на момченцето.
Но изведнъж те се появиха.
Спомените.
Не само че бяха там, той ги усети в тялото си, преживя всичко наново, усети пробожданията в стомаха си, когато минаваше покрай местата, където се беше случило, местата, където според Емилие абсолютно нищо не бе станало. Но той знаеше, че това беше просто лъжа.
Беше се случило в малкия гъсталак между светофара и училищния двор, там, където сега имаше жилищни блокове. Дори не можаха да изчакат да се приберат, Маркус и Емилие, а някой дори ги беше видял, казваха, във всеки случай така бяха тръгнали слуховете. И всичко това, докато тя беше с него, когато всичко трябваше да е наред и когато всичко се превърна в ад.
Някои хора просто са такива, те трябва да имат всичко, което другите имат. Видеше ли Маркус, че някой носеше готин пуловер или готино яке в училище, то той трябваше винаги да има същото, или за предпочитане, нещо още по-добро и още по-хубаво. Винаги трябваше да има най-новите неща. Винаги беше популярен сред момичетата, по една или друга причина. Освен това беше златното момче на Ерна Педерсен.
А когато той самият се събра с Емилие, Маркус, естествено, не можеше да се ограничава. Той трябваше да има и нея, не можеше да понесе мисълта, че другите имаха нещо хубаво. А Емилие, тя беше толкова дива по това време, купон след купон, след купон — през цялото време.
Емилие се кълнеше в невинността си, разбира се, отдаваше го на уличните клюки в Йесхайм. Тя успя да посади в него точно необходимото количество съмнение, че да продължат да се срещат. Дори тогава се случи, точно тогава, когато не биваше да се случва — тя забременя. И той си спомняше как беше, точно там и тогава, мислеше си, че може би това би могло да бъде началото на нещо ново, че сега всичко щеше да бъде различно. Ще помахаме за довиждане на миналото, ще го направим — ще започнем отначало. Ще изградим семейство, ще създадем съвместен живот. Ще наречем детето Себастиан.
Реми стисна силно ръце, когато се замисли за разговора, който бяха водили няколко дни след като тя му беше казала за бременността. Как той беше разбрал, без тя да го е казала направо, как Йохане й беше прошепнала в ухото: „Не, не можеш да го направиш, Емилие. Не можеш да разрушиш живота си по този начин. Сега е прекалено рано да ставаш майка.”
Та какво се случва сега? Ще се жените ли?
Йохане никога не го беше харесвала особено, въпреки че той беше спасил живота й в онзи ден, когато тя ядеше кебап пред уличната кухня. Виждаше го в очите й. И тя го беше потвърдила пред Емилие във фейсбук само преди няколко дни. „Добре, че в крайна сметка сега си с Матис. Можеше да бъде много по-зле.”
Малък, червен трактор стоеше паркиран на чакъла пред гаража. Всичко, за което можеше да мисли, беше какво ли би било да си в къщата, на топло. Заедно с нея, заедно със Себастиан. Можеше да бъде така. Тя беше казала, че ще бъде така.
Вратата се отвори, един мъж излезе. Един мъж, чието място не беше там. Той слезе по стълбите и се усмихна на себе си, изглеждаше толкова дяволски щастлив, накъдето и да отиваше, точно какъвто беше и синът на Ерна Педерсен от снимката, която старата вещица държеше на стената си.
И тогава нещо отново се появи пред очите му. Той не забеляза, че започна да върви, само го усещаше на чакъла, където се долавяше хрущящ звук изпод краката му. Не каза нищо. Видя, че вратата на гаража се плъзна нагоре и нещо блестящо, красиво и скъпо се показа отвътре. Не виждаше ръцете или раменете, нито главата, не усети контакта, не долови удара, трясъка. И нямаше представа какво беше направил, преди да осъзнае, че кокалчетата на ставите му бяха червени.
72
„Как, по дяволите, разбра за това?” — запита се Бярне, докато се затичваше.
— Майната му — отвърна Хенинг, като се опитваше да поддържа темпото.
— Какво става сега?
С всеки следващ метър разстоянието помежду им се увеличаваше.
— Къде ще ходиш?
Бярне едва извърна глава, но само увеличи скоростта. Хенинг се опитваше да го следва, въпреки че тялото му протестираше.