— Извинете… какво писмо? — попита Бернард.
— Това е Върджил Юлам, един от нашите водещи изследователи — побърза да се намеси Харисън. — Господин Бернард, всички ние ужасно се радваме на пристигането ви. Върджил, веднага щом се освободя ще дойда да обсъдим въпроса, който те интересува.
Нямаше нищо за обсъждане помежду им.
— Разбира се — отвърна Върджил. Вече се беше прегърбил под неприкрития намек — отново изместен встрани, избутан в глуха линия.
Бернард очевидно никога не беше чувал за него.
— По-късно, Върджил — повтори настойчиво Харисън.
— Но да, разбира се. — Той отстъпи назад, погледна умолително Бернард, сетне се обърна и пое към задния коридор.
— Кой беше това? — попита Бернард.
— Един много амбициозен млад човек — произнесе навъсено Харисън. — Но ние го държим под контрол.
Кабинетът на Харисън бе разположен на приземния етаж в западното крило на лабораторната сграда. Стените на стаята се криеха зад масивни дървени лавици, по които бяха подредени в стройни редици различни научни издания. Най-скъпите се разполагаха нашироко в рафтовете на височината на погледа. Под тях следваха редовете от различни антикварни телефонни указатели — стара страст на Харисън — имаше и няколко лавици с книги по компютърно програмиране. Върху облицованото с черна кожа бюро бе поставен само тефтер за бележки и монитор.
От основателите на Генетрон единствено Харисън и Уилям Йънг бяха останали достатъчно дълго, за да се радват на резултатите от първите лабораторни разработки. И двамата се занимаваха повече с бизнес, отколкото с изследователска работа, макар докторатите им да висяха в красиви рамки на стените.
Харисън се облегна назад в мекото кресло и сплете пръсти зад врата си. Имаше руса коса, внимателно сресана така, че да скрие преждевременното й оредяване. Върджил забеляза, че под мишниците му са се оформили едва забележими влажни полукръгове.
— Върджил, получи се нещо крайно неловко — поде той.
— Съжалявам.
— Аз два пъти повече. Поканил си господин Бернард да посети нашите лаборатории.
— Да.
— Защо?
— Мислех, че ще бъде заинтригуван от работата ни.
— И ние така смятаме. Затова го поканихме. Изглежда въобще не е узнал за твоята покана, Върджил.
— Така изглежда.
— Действал си без наше знание.
Върджил стоеше прав до бюрото, втренчил поглед в гърба на монитора.
— Трябва да призная, че си свършил доста полезна работа за нашата компания. Ротуайлд те смята за брилянтен, може би дори за безценен. — Ротуайлд бе ръководителят на групата за разработка на биочипове. — Но някои от другите са на мнение, че на теб не бива да се разчита. А ето сега… и този инцидент.
— Бернард…
— Не, не става дума за Бернард, Върджил. За това. — Той завъртя монитора и натисна едно копче на клавиатурата. На екрана се появи началната страница от тайния файл в компютъра на Върджил. Той се ококори и почувства, че гърлото му се свива болезнено, но все пак се овладя преди да започне да се задушава. Вълнението му видимо остана в рамките на нормалното за подобни случаи. — Не съм го чел целия, но все пак ми стига за да знам, че си се захванал с нещо крайно подозрително. Може би дори неморално. Тук, в Генетрон, обичаме да се придържаме към някои определени правила и норми особено в светлината на предстоящото ни излизане на пазара. Но не единствено заради тази причина. Аз самият държа компанията да следва строги морални принципи.
— Не съм извършил нищо неморално, Джералд.
— Така ли? — Харисън прелисти няколко страници. — Занимавал си се с конструиране на нов тип ДНК-комплементи за няколко видове микроорганизми, поставени под контрола на НИЗ1. На всичко отгоре използваш клетки от бозайници. Бедата е, че ние не сме оборудвани с необходимата екипировка за произтичащите от това рискове — не и в общата лаборатория. Надявам се все пак, че ще бъдеш в състояние да ме убедиш в абсолютната безвредност и безопасност на твоите изследвания. Нали не си се хванал да създаваш нов чумен щам за някоя революционна организация от Третия свят?
— Не — отвърна лаконично Върджил.
— Чудесно. Част от този материал надхвърля моите познания. Изглежда сякаш се опитваш да разшириш мащабите на изследванията върху БМП2-проекта. Не бих се изненадал ако вътре има ценни неща. — Той направи многозначителна пауза. — С какво, по дяволите, си се захванал, Върджил?
Върджил свали очилата и ги изтри с крайчеца на бялата си престилка. Сетне неочаквано подсмъркна — рязко и шумно.
Харисън дори не се постара да прикрие отвращението си.