Тя поклати решително глава.
— Аз съм единствената, която не се е заразила.
— Е, не точно единствената. Има още двайсетина души. И за тях се грижим.
Предпочиташе да е уникална.
— Благодаря ти — отвърна с нескрит сарказъм.
— Добре де, не забравяй да си носиш одеалото. Когато настъпи промяната увий се здраво в него. За храната не се безпокой въобще.
— Това добре.
— Май е време да се събуждаш. Ще освобождавам терена. Не забравяй, като си будна също можеш да ни търсиш.
Сюзи кимна.
— Да не го захвърлиш, ей — предупреди я той. — Няма какво да те пази.
— Обещавам.
— Добре — той протегна ръка и я погали по рамото.
Сюзи отвори очи. Над тръбата се виждаше зората — бледа, оранжевосива. Въздухът беше хладен, почти студен. Почвата под нея също.
Тя се уви в одеалото и зачака.
43
Застанал пред стъклото в стаята за посетители Паулсен-Фукс въздъхна и отмести очи. Трудно му беше да гледа към онова, което лежеше в койката.
Рано тази сутрин Бернард бе изгубил човешката си форма. Камерите бяха записали всяка секунда от трансформацията. В леглото се въргаляше безформена сивкава маса, спуснала пипала надолу към пода. От едната й страна стърчеше телефонен кабел. Клавиатурата на компютъра бе под нея, или може би вътре.
Макар че не можеше да говори, Бернард продължаваше да изпраща послания. Мониторът в лабораторията регистрираше нестихващ поток от думи — бележките на Бернард за хода на трансформацията.
Повечето от пристигащото изглеждаше съвсем неразбираемо. Може би Бернард сега вече беше по-близо до нооцитите, отколкото до хората.
Трансформацията съвсем не облекчаваше положението на Фукс. Както демонстрантите отвън, така и правителствените представители единодушно бяха произнесли смъртна присъда над Бернард. Искаха лабораторията да бъде унищожена.
Отвън се беше събрала близо двумилионна тълпа — сила, с която всеки трябва да се съобразява, способна да разруши „Фармек“ тухла по тухла. Нищо на този свят не би могло да ги спре — най-малкото петнайсетината служители, останали вътре в сградата. Другите бяха евакуирани — заради собствената им безопасност.
Неведнъж му бе минавала мисълта да зареже всичко и да избяга в къщата, която бе купил предната година в Испания. Да потъне в забрава, да се изолира от света.
Но Хайнц Паулсен-Фукс не беше от хората, които оставят каруцата в калта. Като малък бе присъствал на завземането на Берлин от руснаците. Наложи му се да скрива юношеските си увлечения по нацистката идея и да се преструва на незабележим за да оцелее. Но не се предаде. С какво ли не се захващаше по време на окупацията. Остана в Берлин до 1959, когато постъпи на работа във „Фармек“. На няколко пъти компанията бе близо до фалит, но дори тогава й остана верен.
Не — не можеше просто да избяга. Ако тълпата нахлуе — а това бе неизбежно, длъжен бе да задейства системата за изпускане на стерилизиращи газове в изолационното помещение. Щом ще се гори, нека той насочва ръката на подпалвачите. По-добре, отколкото да се крие в Испания.
Нямаше идея какво ще стане с демонстрантите след смъртта на Бернард. Върна се в лабораторията, седна пред монитора и плъзна поглед по нижещите се съобщения. Надяваше се да открие поне нещо, което да е от полза.
Последните записки започваха в 08.35:
Гогърти. Да, те общуват. Имат нови роднини. Епидемията продължава да се разраства — Европа, Азия, Австралия — но вече безсимптомно. Очи и уши, които гледат, събират, трупат информация. Неоткриваеми шпиони.
Паул — родовата памет. Механизмът е същият както го е създала природата. Във всеки от нас живеят много хора — в кръвта, в тъканите.
Прекомерна тежест върху локалното пространство-време. Гогърти. Опитват се да проникнат през стената… но и това няма да помогне. Трябва да се възползваме. Ние — вие — не можете, или не желаете да ги спирате.
Те са най-великото ни постижение.
Те обичат. Помагат. Едновременно дисциплинирани и свободни, те познават смъртта, но са безсмъртни.
Познават и мен — от игла до конец. Всички мои мисли и подбуди. Аз съм тема на техните произведения, смисъл за някои техни „функции“. Сигурно съществуват милион мои копия. Кое от тях пише тези думи сега? Не зная. Оригиналът отдавна е изгубен в това множество. Изчезнал, не съществува.
Мога да водя едновременно милиони дневници, да живия милиони животи (и не само в „музиката на кръвта“ — Вселената на Мисълта, Въображението, Фантазията!), а после да събера всички свои „аз“, да им направя конгрес и да започна отначало.