— Правилата се промениха.
— Май ни предупреждаваха за това. Въпросът е, защо и по какъв начин?
— Изглеждаш уморен — рече Гогърти. — Хайде стига сме теоретизирали. Да си побъбрим за друго и ако искаш — да прочетем още няколко пъти писмото.
Паулсен-Фукс кимна и отпусна уморена глава назад.
— Да. Все по-трудно ми става да разсъждавам — призна полугласно той.
Призори снеговалежът спря. Утринната светлина придаде допълнителна нетърпима белота на полетата и хълмовете. Черните снежни облаци се бяха разтворили в по-безобидни сивкави пашкули, които отминаваха на запад. Паулсен-Фукс се пробуди от вкусния аромат на печени филийки и кафе. Подпря се на лакът и приглади разчорлената си коса. Беше спал чудесно на меката кушетка.
— Какво ще кажеш за един горещ душ? — попита го Гогърти.
— Великолепно.
— Банята е малко студена, обуй си чехли и стой върху дървената скара. Останалото е удоволствие.
След ободряващия душ двамата седнаха да закусват.
— Гостоприемството ти е трогателно — призна Фукс. — Чувствам се малко виновен заради начина, по който се държаха с теб в Германия.
Гогърти сви устни, но сетне махна безгрижно с ръка.
— Не мисли за това. Всички бяхме малко изнервени.
— Какво пише в писмото тази сутрин?
— Прочети го сам.
Паулсен-Фукс разгъна ослепително-белия лист и се зачете.
Скъпи Паул и Шон,
Шон знае отговора. Следствие от теорията — твърде интензивно наблюдение. Черна дупка от мисли. Както вече казах. Теорията е вярна, вселената е податлива на въздействие. Друг път няма. Прекомерното теоретизиране води да загуба на гъвкавост. Ще има още. Големи промени.
— Забележително — въздъхна Фукс. — Все за същото ли става дума?
— Доколкото мога да определя.
— Какво има пред вид този път?
— Мисля, че потвърждава разработките ми, макар че тази част не е съвсем ясна. Ако е това, значи и двамата прочитаме едно и също в писмото. Препиши го и ми го покажи.
Паулсен-Фукс преписа писмото и подаде листчето на Гогърти.
Физикът кимна.
— Този път е по-подробно. — Той остави листчето и отпи от кафето. — Мисля, че се връща на нашия разговор от миналата година. Става дума за това, че вселената не е строго детерминирана, а податлива на оформяне под влияние на съответстващи на реалността хипотези, превръщайки ги по този начин в истински, пълнокръвни теории.
— Тоест, че не съществува абсолютна реалност?
— Очевидно да. Слабите хипотези, тоест тези, които не отразяват вярно онова, което става на нашето ниво на възприятие, биват отхвърлени от вселената. Напротив, добрите, силните теории въздействат върху строежа й.
— Малко объркващо за всеки теоретик.
Гогърти кимна.
— Затова пък позволява да обясня какво се е случило с нашата планета.
— И какво се е случило?
— Както казах, вселената е подложена на непрестанни промени. Всяка действаща теория е в състояние да определя реалността само за известен период от време, след което идва ред на нова.
— Преобръща каруцата с ябълки за да не потънем в самодоволство.
— Точно така. Но промяната на реалността не подлежи на наблюдение. Тя трябва да бъде извършена на ниво, което в момента е извън обсега на наблюдателя. Така че, докато нашите малки приятели нооцитите са следели непрестанно всичко чак до най-микроскопичното ниво, вселената е била лишена от възможността да се пречупва и да променя формата си. Създала се е точка на постоянно напрежение. Нооцитите изглежда са стигнали до извода, че не са в състояние да се задържат повече в макроскопичния свят и затова… как да обясня? Не съм съвсем сигурен какво точно са направили. Но когато заминали, напрежението внезапно изчезнало и това предизвикало скъсване. Нарушаване на равновесието. Възникналите промени били толкова резки, че засегнали световния баланс. Крайният резултат — една противоречаща на себе си вселена, поне в тукашните околности. От тук следва горящият сняг, ненадеждните машини, все още поносимият хаос. Поносим, единствено благодарение на… — той сви рамене. — Така поне аз смятам.
— Да го чуя.
— Защото те се опитват да спасят колкото се може повече от нас. Да ни съхранят за следващото.
— За „Големите промени“.
— Аха.
— Твърде съм стар за тези неща — поклати уморено глава Фукс. — Не зная защо, но пристигането в Англия ме върна назад в годините на войната. Сигурно така е изглеждала по онова време.
— При обсадата — ухили се Гогърти.
— Да. Но хората са деликатни същества — в химическо отношение. Ти смяташ, че смъртността намалява благодарение намесата на нооцитите, така ли?