Гогърти вдигна рамене и протегна ръка към писмото.
— Чел съм това нещо хиляди пъти, надявайки се да намеря отговора точно на този въпрос. Нищо. Дори намек. — Той въздъхна. — Не зная какво да мисля.
— Снощи сънувах нещо — съвсем като истинско беше. Та в съня ме питаха, на колко ръкостискания съм бил от някой, който живеел в Северна Америка. Намираш ли някакъв смисъл в това?
— Всяка подробност е важна. Това е новият ми девиз.
— Какво пишеше в писмото? Нали го прочете?
Гогърти извади бележника и внимателно преписа съдържанието.
— Почти същото — отвърна той. — Чакай — добавил е една дума. Големите промени наближават.
След закуска излязоха да се порадват на слънцето, което напоследък рядко пробиваше облаците. Въздухът беше студен и щипеше бузите, но вятърът бе утихнал.
— Има ли надежда вселената да се пречупи обратно, да се върне към нормалното си състояние? — попита Фукс.
— Бих казал да, ако всичко зависи само от естествените процеси. Но посланията на Бернард не са никак окуражителни… — той замълча. — Аз съм един невежа — възкликна неочаквано. — Колко е лесно да го кажеш. Невежа. И аз като това дърво съм жертва на непознати сили. Не ни остава друго, освен да чакаме.
— Значи не си ме поканил тук, за да търсим някакво разрешение.
— Не, разбира се, че не — Гогърти тупна лекичко с крак върху заснежената земя. Горната коричка лед се пропука, но отдолу нямаше вода. — Изглежда Бернард е искал да се съберем.
— Дойдох тук, надявайки се да получа отговори.
— Съжалявам.
— Не, това не е цялата истина. Дойдох тук, защото в Германия вече нямах работа. И където и да било другаде. Компанията фалира, други няма. За първи път от много години съм съвсем свободен. Дори да се захващам с рисковани начинания.
— А семейството ти?
— И аз, като Бернард, не успях да създам семейство. Ти имаш ли?
— Да — кимна Гогърти. — Бяха във Върмънт — миналата година — на гости при родителите на жена ми.
— Прощавай.
Върнаха се в къщата и Гогърти направи кафе. Фукс взе писмото и прочете:
Скъпи Гогърти и Паул,
Последно съобщение. Колко ръкостискания ви делят от някой, който сега си е отишъл? Едно. Нищо не е загубено.
Това е последният ден.
Прочетоха го и двамата. Гогърти сгъна писмото и го прибра в едно чекмедже. Около час по-късно, споходен от внезапно предчувствие, Фукс отвори чекмеджето, за да го прочете още веднъж.
Писмото беше изчезнало.
46
Лондон
Сюзи се подаде от прозореца и пое с пълни гърди студения въздух. Никога не бе виждала нещо по-красиво, гледката не можеше да се сравнява дори с блясъка на Ийст ривър, когато бе пресякла Бруклинския мост. Горящият сняг беше семпла, пленителна и елегантна кода, възвестяваща побъркания начин, по който е настъпил краят на света. Поне в това бе уверена. През деветте месеца, преживяни в малкия лондонски апартамент, с наем плащан от американското посолство, тя бе проследила последните агонални гърчове на някога великия град. Не излизаше много, предпочиташе да си седи в апартамента и да гледа от прозореца бързо топящия се поток от коли и камиони, растящите с всеки изминал ден тълпи пешеходци и неспиращия, блестящ сняг…
Жителите на Лондон изглежда не се плашеха от него. Излизаха смело на улиците и вървяха… вървяха…
Веднъж в седмицата идваше да я навести един от заместниците на консула. Тя беше млада жена на име Лори, понякога водеше и годеника си, Френч, който въпреки името си бе американец.
Лори не забравяше да донесе грамаден плик със сладкиши, детски книги и разбира се — новини. Разказа й, че „ефирът“ ставал все по-непроницаем. Това означаваше, че радиоапаратите ще излязат от употреба. Сюзи не се разделяше с малкото транзисторче, което напълно бе престанало да работи, след като го изпусна върху металния под на хеликоптера. От тогава само пропукваше жално, но беше частица от миналото й и това бе най-важното.
Тя се отдръпна от прозореца и затвори очи. Завиваше й се свят всеки път, когато си припомнеше доскорошните си преживелици. Усещането, че е забравена от целия свят, съвсем самичка, насред необятния Манхатън, чувството на безпомощност. Няколко седмици след началото на кошмара се бе появил хеликоптерът и я бе отнесъл при един гигантски самолетоносач, недалеч от брега…
Малко по-късно се отправиха обратно към Европа и тук — в Лондон — от посолството й дадоха апартамент. След това Лори пое грижите за нея.
Днес обаче се бавеше, а досега не бе идвала след смрачаване. Снегът се сгъстяваше и снежинките блещукаха ярко в нощта. Беше красиво.