— Добре. Защото ми омръзна да изоставам от събитията.
Образът протегна ръка и започна да къса тапетите от стената. Сюзи се включи енергично да й помага. Останалото се оказа лесно. Неочаквано стената се разтвори и просто ги погълна.
Зад нея също валеше сняг, но не беше като този отвъд прозореца. Снегът тук бе неимоверно по-красив.
Тук имаше поне милион снежинки и всички бяха живи. Всички танцуваха весело.
— Няма ли да използваме гардероба? — попита Сюзи.
„Той не води там, където отиваме“. Двете млади жени се прегърнаха, притиснаха се и се приготвиха…
И тогава скочиха от леглото право в отвора на стената.
Сградата се разтърси, сякаш някъде по етажите се е хласнала масивна врата. Горящите снежинки в нощта продължаваха да танцуват като Браунови частици. Черните облаци в небето станаха прозрачни и Сюзи можеше да вижда съвсем ясно във всички посоки. Беше красиво и малко страшно.
Бурята утихна преди зазоряване. Долу се възцари мъртвешки покой, докато тъмната полусфера на нощта отстъпваше.
След това се развихри денят, обагряйки в оранжево сияние равния, лишен от вълни океан и притихналата суша. От слънцето извираха концентрични кръгове светлина.
Сюзи виждаше много надалеч. Беше съвсем мъничка, но погледът й достигаше до всяко кътче на планетата! И отвъд.
Вътрешните планети хвърляха издължени сенки сред обгръщащата ги мъглявина. Външните планети се люшкаха на орбитите си, a сетне разцъфнаха в калейдоскопично великолепие, протягайки хладни, сияйни ръце за да посрещнат завръщащите се блудни луни.
В продължение на една кратка, разтреперана въздишка Земята съумя да съхрани своята цялост в този водовъртеж. Когато удари часът, градовете, селищата и селцата — къщите, колибите и навесите — се оказаха празни, като изсъхнали пашкули.
Ноосферата размаха крилете си. Там, където се докосваха, звездите танцуваха, празнуваха и се превръщаха в горящи снежинки.
ИНТЕРФАЗА
ВСЕЛЕНАТА НА МИСЪЛТА
Михаел Бернард, почти на деветнадесет, кипящ от жизненост, седеше в морския ресторант на отсрещния бряг на Голдън гейт, а до него беше Оливия. Над тях се полюшваха изсушени скелети на риби и пластмасови, неособено оригинални модели на едри морски раци.
Току що му беше съобщила, че годежът й е развален.
Той сведе очи към покривката, въодушевен от новоразкриващите се възможности. Пътят към сърцето й изглеждаше разчистен.
— Вечерята беше чудесна — продължаваше да бъбри безгрижно Оливия. — Благодаря ти. Ще ти призная, че ужасно се зарадвах, когато ми позвъни.
— Чувствах се глупаво — рече смутено Бернард. — Последния път се държах като пълен кретен.
— Не. Беше много мил.
— Мил, значи. Хъм. — Той се разсмя.
— Не се безпокой. Нищо ми няма. Вече преживях шока и сега…
— Разбирам те.
— Когато той ми каза, че иска да развалим годежа, първото, което си помислих бе, че трябва да се заловя здраво за ученето. Сякаш въобще не го бях чула. Заболя ме едва след като си отиде. И тогава си помислих за теб.
— Ще ми дадеш ли още един шанс?
Оливия се усмихна.
— Само ако си толкова мил, колкото беше досега.
Не е загубено нищо. Нито е забравено.
Има го в кръвта, в плътта.
Сега и във вечността.