Пенчо Славейков
Кървава песен
Пролог
Дете невръстно ощ, на майчини си скути,
аз слушах приказки и песни за нечути
борби и теглила и тъмни съдбини
на моя роден край, от първи още дни,
незнайно по каква незнайна висша воля,
обречен на сълзи и кървава неволя.
Наяве и насън тогава, рой до рой
картини, образи и блянове безброй
пред моя поглед плах метежно се тълпяха
и като зла мора душата ми гнетяха…
Ако до днес живей там в тихий роден кът
другарин мой връстник, все негли някой път
ще си припомня той, подир игри, събрани
на Павлов лъг или край Юдини гирани,
тез чудни приказки и песни как съм аз
разправял… как се ний заканяхме тогаз,
че всички заедно, когато отрастеме,
за родния си край борба ще поведеме
и ще го отървем от робското тегло…
И няма на света да има вече зло,
тъй като ний — да, ний! — с оръжие в ръката,
ще го премахнеме навеки от земята.
Детински златни дни, къде хвръкнахте вий?
Бял снежен къдърец над челото се вий;
от други помисли душата ми гнетена,
чуждее се от вас, и няма и смутена.
И сал понякога, като от есенен лъх
отбрулений листец, откъсва се въздъх
из глъбините на сърцето ми самотно,
и рве се той към вас, изчезвайки сиротно.
На миналите дни, тъй дивни, повестта
невидима ръка изтри из паметта
и повест кървава написа там отново —
на нови времена апокалипсно слово.
Но все е спазена в душата ми една
тъжовна песен от ония времена —
мост на въздишките над проломи висящий —
и тя ме от брегът на дните настоящи
на миналото към далечний тъмен бряг
пренася — песента за гордия юнак,
когото стигна смърт там горе на Балкана,
от лютия куршум в сърцето с люта рана…
Като вълшебна реч, таз песен ми отвива
от тия чудни дни завесата мъглива!
Сърцето с прежний жар метежно пак тупти:
Балкана виждам аз — в шеметни висоти
изтъпват връх до връх, и дивни и замайни,
и негли някакви тям поверени тайни
да скрият, те чела обвили са в мъгли;
възмогнати над тях там царствени орли,
се към усоите с устрелен поглед вият
и дебят плахите кошути, що се крият
низ дебри и гори — в които досега
не е пробила път човешката нога,
нито ръка топор за придобив извила
и свята девственост кощунски накърнила.
Под гъстия заслон на буйний храсталак,
невидими вълни и вековечний мрак
шумят, премятат се, една се друга гонят
и с горските листа таинствено ромонят
свещения завет на свойте глъбини,
свещен за минали, свещен за бъдни дни,
един той само чут во тая пустош строга —
говорещ на света за волята на бога.
И безметежния вековен горски сън
нарядко сепвал е воинствен само звън,
звънът на мечове кръвнишки, рев победен,
молби, проклятия и вик и стон последен.
Юнака паднал там в Балкана виждам аз;
той жив ми в паметта изстъпва всеки час,
когато песента си спомням на незнайний
певец — и думите, и прости и омайни,
в забрава скръбна ми душата унесат:
„Когато падне нощ и ясни затрептят
звезди на тъмния безкраен свод небесен,
и стария Балкан запей хайдушка песен…“
О, стария Балкан, аз зная как той пей
и за какво. И днес душата ми купней —
да можех миг поне пак да го чуя! Славил
бих пак живота аз отново и забравил
бих всичко, що ми е вгорчивяло света —
дори и онова, с което ориста
в гнева на своята любов ме е дарила
и с туй над делнични несгоди възвисила.
Аз помня първи път, кога таз песен чух —
и в изненада как тя сепна моя слух,
за болки чужди как сърцето ми събуди,
та то се в себе си самичко взре в почуди.
То беше в дебрите таинствени, врагът
където с меча си от тихий бащин кът
ни бе прогонил — там, де гроба на юнака
показа майка ми, заглъхнал в храсталака
в трева и буренак… И него, с песента,
до днеска нищо не изтри из паметта,
макар че не веднъж сърцето ми се свива
от песни като таз, пред гробове такива.
Детински златни дни, вам сетний мой привет!
Далечно бъдаще, мечтано в розов цвет
тогаз — сега и то се в минало обърна —
то цъфна овреме, и овреме посърна —
но не напусто… То бяха славни дни,
макар на ужаси, макар на кръвнини
и запустение! — До днеска са следите
неизличени ощ: в полята и горите
полъхне ли ветрец, той с кървав дъх лъхти;
белеят се без гроб разнесени кости
по голи равнини, усои и долини;
сред пепелищата, и грозни и пустинни
срутени зидове се дигат тук и там,
и сякаше укор към небо хвърлят ням,
че им е дало то такъва дял световен —