И дойде чакан ден — избраник от избрани,
той мина Дунава с великото призванье
на вожд народен… Сам навсъде беше той,
ни денем, ни ноще умора и покой
не знаещ… И сега, когато в полунощи
се разотидоха съзваните, той още
безсънно в пруста се разхождаше и сам
диктуваше писма, при слабий свещен плам
на свойте писари — и ту над тях възправен
застане, вгледа се, ту пак си ходът бавен
подземе. —
Сън дълбок бе морната земя
унесъл. В хладний лъх на нощната тъма
шумът си вплиташе Балкана, вечно буден,
понесъл тайната света на своя чуден
блян, там на висини към ясните звезди, —
а подир него се на мътните води
на Лудя Яна вий безумно буйний ропот,
като да заглуши вълшебния му шопот…
Спи Каменград. Навред е мрак и тишина.
И само някъде, като из срутина,
се екот провлече, или пък безответно
пролае татък псе в просъница. Несетно
загаснаха свещи в Дойчиновия пруст:
в дрезгавината се таинствен, глух и пуст
тъмней високий дом, широките си стряхи
като крила прострял над нощни сенки плахи,
и самотията под стълбения свод
отйеква стъпките от мерний бавен ход
на бодрий страж, завит в клашника си широки —
ту там се мерно той под зидове високи,
ту застои се пак на каменния двор,
на пушката опрян, и вперя орлов взор
в небесни висини, където в път уречен
потихом месечко към чужди край далечен,
усмихнат, е повел звездици плах керван;
и дълго в него той се вглежда замечтан,
на устни стиснати со недомълвно слово —
и мудно мерен ход подзема пак изново.
Песен втора
НА ОБОРИЩЕ
Легендата на Балкана. — На двора у поп Матееви. — Вела. — В пролетната нощ. — Дружината на път. — Из светата библия на дните. — Балкана. — Тилилейски усои. — Сараите на змея. — Събора на Оборище. — Първа реч на Войводата. — Неразбория. — Брадестил за помощи отвън. — Поп Матей против Сърбия и Русия. — Втора реч на Войводата. — Младен поема дума против него. — Врява и свада. — Сбогом! — Сокола. — Подписват пълномощията. — Младена отстраняват. — Той се връща към Каменград. — Събора се разтуря. — Стар спомен за Оборище.
С навъсено чело, загърнат в плащ мъглив,
възправя се Балкана горделив,
в хайдушкия си блян унесен и забравен,
като че воин стар на стража там поставен
над младо воинство, в безкрайни далнини
разтурено на стан.
От пръвни още дни
сърцето ми е той омайвал и унисъл;
и днес ме носи пак към него волна мисъл
далеч от чуждий край, от чужди брегове…
Не роден ли ме глас отново там зове
и шепне на душа детинский блян чаровен,
наминалите дни во тъмний склеп заровен,
забравен — и за час взбленуван пак сега?
Или по бащин край надвластинца тъга,
с несгодите в сърце измъчено сдружена,
и в тоя горди лик таинствено вплътена,
въстава — за да ме отново пак замай?
Сърце ми черни дни и дни честити знай,
полъгано подир невредите световни.
Една ли загуба е то с сълзи отровни
оплаквало? Веднъж ли гордо в радостта
възнасяло е то в безумен химн света
и най-високия световен дар — живота?
Орисницата зла, по свой каприз и сгода,
ме е отласвала от тоз към онзи бряг,
самотен, отчужден, за никого недраг,
днес тука, утре там неволник да се скитам
и от промяна пак в промяна да налитам,
без отдих, без запир… Но в тия тъжни дни
на пагубен въртеж, един се съхрани,
все същ ненакърнен от никакви промяни,
величествений лик на гордите балкани,
на моята душа там во Света светих.
И както стръвен вълк, или пък вепер лих,
когато се куршум в месата му забие,
лети с несвесен бяг в усое да се скрие
и търси билье там, за свойте рани лек —
така и аз летя към онзи край далек,
со който от дете сърце ми е сродено:
и горд и дивен химн това сърце ранено
омайва, милува — и властно то се рве
при снежноглавите шеметни върхове,
що греят на възбог в тържественост върховна…
Това е песен на промяната световна,
която отпредвек Балкана тъмен пей. —
Ей пада ведра нощ; вълшебно месец грей
и плаха гмеж звезди обсипват свод небесен —
като че тъмний текст на тая дивна песен
пред моя смаян взор се открои завчас —
и явствени слова зачух тогава аз.
А в пролетната нощ, горите и полята
Ослушваха се в тях, като в легенда свята.
— „Тъй както облаци по мойте върхове,
минуваха един по други векове,
ту мудно, ту в бесът на прихотливост лиха —
и сепваха ме те за миг от дрямка тиха.
Неволен зрител на преходни съдбини