аз колчем стрелвах глед — из тъмни далнини
ту жъртвения плам съзирах да догаря,
ту счувах песента поволна на овчаря,
низ дебри някъде зареян по стада…
Под някой клонест дъб, с разрошена брада
гадател виждах аз и чувах го прилуки
световни да вещай — несгоди, я сполуки —
посред стареите, събрани на съвет. —
Летяха векове; менят се вихрен ред
дни — светлина и мрак — и тъй от памтивека…
И виждах пълчища към чужбина далека,
кой знае от каква полъгвани мечта,
отивайки… Дома остала челядта,
во жалби зарад тях денете си проклина.
И гледах ги назад да идват от чужбина —
от хиляди един… Юнашките дела
възпяваха певци — но смръщени чела
не разведряваха хвалебни, дивни песни…
И рядко жъртвен чад, към глъбини небесни
на стълпи да се вий, опази моя глед. —
Летяха векове; менят се вихрен ред
дни — светлина и мрак — и тъй от памтивека…
До моя сепнат слух достига само ека
от мечове. И щом да метнех поглед аз
през вихри-облаци, разсместяни зачас,
съзирах, настървен как с пяна на устата,
като на кръвен враг се хвърля брат на брата
и остро копие ръката на синът
насочва во несвяс към бащината гръд.
И падат труп на труп и в кървите си тънат —
за някакъв си бог, на дървен кръст разпънат…
В села и градове се пустошта всели…
А в моите хралупи и пещерни скали
взгъмжаха тъмен рой пустинници-аскети,
презиращи светът, от някакви завети
подсторени — за друг живот, отвъд света,
живот неподсладен от земна суета —
духовни постници, от всичко отчуждени,
и само от смъртта на подвиг вдъхновени!
При мен — а чужд им бе самия мой привет! —
Летяха векове; менят се вихрен ред
дни — светлина и мрак — и тъй от памтивека…
Ей непозната сган нахълта отдалеко
и никой я не спре в злокобния й път.
И скоро целий край подложи си вратът —
от свойта собствена постигнат проклетия —
под чуждия хомот, за смърт и за робия.
Полята росни дим пожарен замъгли.
По мойте висини разнасяха орли
разръфани меса, а долу през мъглите,
аз виждах труп до труп на колове набити,
с изюздени от стон и гърчене лица…
И чувах писък на кърмачета деца,
от майчини гърди изтръгнати. — А гракът
на гарвани далеч зловещо татък в мракът
ехтеше, дето се над грозни съсипни
те виеха — и там, отдето в висини
се дигаха и смрад от лешове и пари
от локви кръв, като от жъртвени олтари.
Не спряха векове шеметния си ход…
Но края, дето бе мъртвилото живот,
отминаха го те, тъй както пътник скърша
от прекий път, съзрял там повалена мърша.“
Замлъкна тъмний глас в незнайни далнини,
и само екот глух в надзвездни висини,
като въздишка, се болезнено пронесе…
Но ей че бурен рой от сенки се възнесе
из дебри и усой потънали во мрак;
и други глас сега слова подхвана пак —
и вслушаха се в тях, като в легенда свята,
сред пролетната нощ, горите и полята:
— „Бащице, стар Балкан, жестоко съдиш ти!
Вековний грях и срам на нашите бащи,
сълзите майчини — най-скъпа земна жъртва —
не ги л’ изкупиха? Една ли само мъртва
робия виждаш ти през низ от векове?
От робско мляко ли сме ние синове
вкърмени? Рабски дух ли нази ни отхрани?
Виж, взри се в нашта гръд покрита с люти рани
и, ако мож, сметни безбройния ни брой —
по твойте върхове и дебри и усои
найдоха сладка смърт на робите чедата…
Не всуе с нашта кръв поена е земята —
изгре зорницата на бъдащите дни
из нея. Бащински ти поглед обърни
към Среднята гора, царица на горите,
чуй звън от мечове, чуй песен на песните:
летят дружини по дружини там на път —
летим и ний сами към онзи славен кът,
където сетен път отсъждат съдба свята
юнашките сърца на наште живи братя…“
Замлъкна гордий глас в незнайни далнини.
И само екот глух в надзвездни висини
Като въздишка се болезнено пронесе…
И своя поглед горд Балкана стар унесе
на сенките подир метежний волен рой —
и в блян пророчески чело наведе той.
Грей на юнаците, ти месечинко драга!
Полето минали, извиха те веднага
по лъкатушния планински стръмен път.
Припрените коне се кършат и пръхтят,
по воля мятайки разкошните си гриви —
като че с младите яздачи горделиви,
като че с охолни е охолно и тям.
Юнаци млади млад Войвода води сам
и, сякаш по орел орлета рой, се трупат
наоколо му те; на воля волно тупат
юнашките сърца, и смях и буйна реч
в заглъхналата нощ отйекват се далеч.