Выбрать главу

подавайки. От тях мнозина първи път

отблизо виждаха Балкана — от градът

на него гледали до днеска възхитени,

загърнат зиме в сняг, а лете со зелени

премени, — как е той могъщи рамена

изпречил и извил, като че ли стена

чак кой знай до кои предели недогледни —

нали отвъде тях са царства заповедни

на волност, на честит живот световен там…

Младежкото сърце, на идеали храм,

то всякога мечта на вяра ще обърне!

Тоз, който би за миг поискал да разгърне

светата библия на миналите дни,

в която вписани са злите съдбини

на моя роден край, ще найде назовани

на всяка страница там гордите балкани.

Споделяли са те с тегловния народ

беди и тържества, и в мъчний му живот —

такъв уречен от орисница свирепа —

едни са му били утеха и подкрепа:

ту като с ромонът на горските листа

са уталожвали в сърцето му скръбта,

ту пък подйемайки от болки унесвестни

упадналий му дух с хайдушките си песни

Народе-Прометей, великия твой брат,

в кавказките гори пред векове разпнат,

е нямал радостта да види споделени

бедите си от тях, и на гърди язвени

да сети техния врачовен, ведър лъх; —

наместо отзив благ, на тежкий му въздъх

те от вършините, възмогнати в небето,

изпращали орли да му ръват сърцето!

А вслушай се в гласът из дебри и усой

що иде — българин, во песни най-отбрани,

възпява своите побратими-балкани!

Надмощний Люботрън, вироглав Ай-Гидик

и върлий Мусаллах — вий, чийто горди лик

изстъпва в небеса тъй дивен и омаен:

стоите вие там подобно символ таен,

поставен от творца на земните тъми

духът на гения да мами и томи

со смисъла си скрит… Ах, негли са вплътени

в вас гордите мечти и мисли вдъхновени,

сърцето българско които в блян лелей! —

Виж, как ги слънцето с зари най-първи грей

и гали, сякаш и нему да е мило,

че се е туй сърце чак тамо възвисило

с тях!… Вейне утрен лъх, и мудния керван

бухлати облаци, по върхове на стан

кондисал прязнощи, застяга се, наканен

за път. Ей облак чер, грижовен драгоманин

водач, издига се полека на възбог

и сякаше оттам простори с поглед строг

измеря, тежкия керван докле се справи,

отде най-сгода е на път да го управи; —

измери, кивна им и тръгна най-напред.

А подир него те извиха бавен след…

За миг небесна твръд, като че огледало,

се синна — и сега на нея би съзряло

опазливо око Балканът отразен

вълшебно хубав, чист, тъй както в първий ден

на мирозданьето.

Едно остава само —

недовъзмогнато, неотразено тамо

пустинно-глухите затънтени усой.

И слънцето само, когато дискът свой

на пладне спре, и то, в усилия безплодни,

не смогва вечний мрак на тия произподни

балкански с своите лучи да осветли.

И вихър горд връз тях когато навали,

дървесни върхове едвам превил, той свива

и връцва се назад, видял, че да пробива

път през гъстаците е само хабимощ.

В тях никое око денят от тъмна нощ

не може отличи. Народът тях ги Змейски

свърталища зове, или пък Тилилейски

усои… Тамо се мъхати канари

провалят, тъмна паст разчекват пещери,

из своите чрева изригващи зловонье

и мраз: — безпомощно на сведените клоне

от техний дъх трептят увяхнали листа;

и само укът на заврений в пустошта

слепок се нейде счуй и глъхне пак, сподавен

из буйний буренак, чак в висини възправен

и скопчил своите жиловлачни реси,

от самодивските разрошени коси,

що се от рамена дървесни там отгоре

провличат. Околовръст, туй тъмно пустогоре

обзели, дънери се хралупни редят,

изгнили, сгърчени от влага и от смрад,

прокажени ръце прострели — сухи грани —

и сякаш вещици, за нощен коб събрани,

един към други те привели са глава

и си нашепнуват таинствени слова,

фосфорни погледи вторачили в тъмите…

Тез тъмни пустоши са страшни за самите

най-диви зверове. Ако се някой път

стръвница или вълк тъдява заблудят —

като подйемнати от нещо, в бяг несвесен

те хукват с рев и вой; такъва звяр унесен

виж, че се озовал чак в село или град

посреди божи ден, където, гост нерад,

върху му с викове и стар и млад се струпат,

кой с к’вото доловил, и тамо го притупат…

Всевластний цар на тез усои, Огнян Змей,

в сараи мряморни вдън пещери живей

с безчетния си рой светкавични дружини.

Там, зад тинтявени и чемерик рудини,

от син-зелен мермер сарайските стени

се дигат в облачни зловещи висини —

с первази от сребро и злато обковани.

Отпред, пред портите, два сфинкса изваяни

бдят, в тъпи погледи со замъртвяла скръб;