се настани: кой прав, кой седнал. Тям посред
Войводата сега изстъпа — в тишината
екнаха пламенни и горди думи:
— „Братя,
земята, радвала честития живот
на нашите деди, днес с робски кървав пот
поена — радват й се нашите тирани!
И роба, врат превил, покорно тях ги храни —
за нови теглила, за нови все беди.
Като че ли сърце не носи той в гърди,
а камък — камък гроб, во който са зарити
сал рабски чувства! Той бълнува за честити,
свободни дни и без за нещо да радей,
зове към бога и на бога се надей,
че той ще го спаси от злата му тегоба…
Бог всякога е глух за жалбите на роба,
когато той търпи, въздиша и желай,
а сам не дига пръст за нищо и нехай
за свойте нужди. В гнет са истина разбрали
бащите ни и нам в слова са я предали:
помогнеш ли си сам, помогна ще и бог!
Борци, проникнати от тоя свят и строг
завет, посочиха на бъдащето хода —
и паметта за тях в сърцето си народа
ще пази, докато пребъде век, и с тях
ще се гордей. Смъртта те срещнаха без страх,
смърт за свобода, смърт възвишена и свята!
Хаджи Димитър, Левски, Кънчев, Караджата,
со своя подвиг те възчудиха света;
те, като ляствици дошли пред пролетта,
ней жъртва станаха — честита нейна жъртва!…
На пролет от реки се твърди лед разкъртва
и живи рукват те в свободния си път.
На грозний робски гнет разкъртен е ледът —
вий забравете го, тъй както и реките
забравят своя лед, притискал тям гърдите
и сдавял техний дъх… Тоз, който се назад
озърта, ако ще в нозете си крилат
да бъде, няма той до нищо да дохвръкне —
тоз, който споменът на миналото мъкне,
кат просяк своята оръфана торба,
той няма за какво на по-добра съдба
да се надей — до гроб ще влачи той все нея.
«Но ний сме слаб народ!» На мене ми додея
таз стара песен все и денем и ноще
да слушам да се пей. Един народ расте
сам с идеалите си, с задачите, що взема
на свойте плещи, и с тях се той възйема
до подвизи, зарад каквито вчера сам
не се е смятал за кадърен. Ето вам
и пример: с векове народа ни мърцина
живя в душевен мрак, и ражда се и гина
со скотовете скот. Кое го възроди?
Кое заспала мощ в юначните гърди
събуди? В подвизи кое го днеска води?
Водачът всемогъщ за мъртвите народи —
светият идеал!
Бе слово — стана днес
то живо дело веч… И нямат брой онез,
с оръжие в ръка що чакат ден уречен —
това е цял народ! И той не е далечен —
възкръсний ден — стоим ний вече на прагът!
Ще смей ли пак за нас да каже днес врагът: —
мъртвец народ, народ за свойта чест достоен!?
Като в зори мъгла от някой дол усоен,
той от душата ни, откърмена в тегла,
е вече пръсната вековната мъгла
на робството. Нима, душите отървани,
все още ще стоят ръцете оковани?…
Ей, жив е наший бог! И той от висини
ще види бъдните честити, ясни дни
на родний край, огрян от слънце на свобода!“
„Бунт! Бунт!“ — подобно гръм разцепи небосвода
отвсъде бурен вик, и дълго низ гори
кънтя немълкно той по хълми, канари
и тъмни дебри… „Бунт“ — се счуеше далеко,
„Бунт!“ — отзовеше се оттатък нейде ека, —
„Бунт! Бунт!“ — оттук се счуй, а сякаш ответ
обади се завчас отвъд и друг, подзет
внезапно, — екотът един ги с други сбори
и с тях се унесе далеч из пустогоре…
Прекъснат тъй през реч, кръстоса и подпре
Войводата ръце на сабя, горд се спре
и, поглед устремил към буйното събранье,
отново дигна глас: „Решено е — ще стане
на своя ред и то. Редът е да решим
тук друго — не едно, не две, — и отредим:
кой, де, какво и как. Размисляйте, решете
и казвайте — това, което щат ръцете
да вършат, нека го навреме отсече
умът. Не пак за нас с укор да се рече:
на българин умът дохожда отподиря,
когато му вратът извият под секира…
Недейте мисли вий, че лесно на глава
се в тия работи излиза. Онова,
което други са опитали, за нази
да бъде пример то — ред трябва да се пази:
успеха е в редът, това го всякой знай.
Където цял народ въстава, опак край
е близо — ако се не осмели навреме
един и делото в ръцете си не вземе,
и да го с време той отбие в онзи път,
където никога не ще го отведат
мнозината, макар да биха се наели…
Аз вярвам, че сами и вие сте дозели —
затуй сам казах го пред вази — против мен,
зад моя гръб, какво се брътви всякой ден,
дори и тук сега: че ази нещо тая,
че недостойно аз си с делото играя —
за бозна що си… Знам на всичкото това
де корена и скрит, и тъмната мълва
тук с тез измислици кой и защо я храни…