Повтарям го пред вас, пред всички тука сбрани,
че делото ще се изкара до желан
край, ако сал един, днес тук от вас избран,
поставите да бди и да реди. Че води
в неволи всякой път световен, че несгоди
при всяка работа се има на светът,
вий знайте; с хиляди са те по тоя път,
по който ний вървим: — когато се не чака
бедата, тя тогаз на порти ще потрака.
Щом яките юзди и в яка са ръка,
най-сприхавия кон — и той върви така,
ездача както го завръща и управя —
и най-опасний път се без беда минава.
Аз знам, че против мен мнозина за това
ще дигнат врява. Тез особно на слова
и с философии които си човъркат
умът! Високо те, там в облаците хвъркат,
общочовечески идеи все въртят
в устата си, и тях тук искат да решат,
на българския гръб… Идейно все, логично,
и главно всичко туй да бъде поетично:
да може тъй да се, тъй някак, нагласи
на песен… песента народа ще спаси!
На друга е страна тук наший ум унесен —
ний на свободата днес кървавата песен
гласим: в ръката ни перото — острий меч,
и с него пишем ний! И няма място реч
несвясна в песента на лютите куршуми!
Аз казвам правдата тук на живота. Глуми
не брътвя, ни твърдя, ни с задня цел слова
увъртам. Задня цел! Тоз, който е глава
прежалил за народ — милее за народа,
и негова цел е смърт или свобода!“
Последните слова сред мъртва тишина
заглъхнаха. Но ей полека отстрана
че глух се ропот счу: — и смръщено изгледа
наоколо си той, а сред чело му бледо
изпъкнала завчас, подобна на пияв,
се тъмна жила сви. Опрян на сабя, прав,
безмълвно той стоя, и неведнъж мнозина
опазиха за миг през устни му да мина
усмивка странна… В реч, а и кога да спре,
крадливо погледи той към Младена взре
навъсен. Погледи и усмихът му сетний
опазил и разбрал, прехапа устни бледни
и дигна се Младен.
Сега се проясни
за него всичко туй, което преди дни
в душа му будеше догадки само смътни. —
Тъй скитник закъснял в гората по безпътни
превали лута се в дълбокий нощен мрак,
ту в двоумение запре, ту тръгне пак
и взира се дано нанейде забележи
упътни знаци… В миг светкавица прореже
небесна твърд — и спре той сепнат; осветли
тя, дето тъкмо той отива, и скали
и грозна пропаст… Туй, що беше тъмно, схвана
през гневните слова сега Младен и стана
с ответна горда реч…
Но гърлест глас Боян
от Бъта бе извил — и Бошко от Бързан
по него — и, един на други да надсили,
кой знае докога те биха продължили
все тъй, ако не бе изстъпил Брадестил
и на двамината да свика. Ръст извил
като топола, тоз пратеник баташки
бе стар и побелял, а все пак вид юнашки
запазил. Спусната до пояс чак брада
поглади той, и тъй: — „Това да е беда! —
започна: — Лесно се, Войводо, дотъкмява
такова; стига то, то само да додява
на делото… Това, което, според мен,
по важи, то е за уречения ден —
кога е той? — Че виж излезе бъркотия…
Вий знаете сами че вести от Сърбия
се има повторно: на прагът е война…
Аз мисля, по-добре от наша е страна
да се потрай.“
„Ех, на дека го обърна“ —
обади се един: — по него ей завърна
и други отстрана: — „Трай, бабо, за кравай!
И бае ти Стоян такива знай да бай!“ —
„Трай, трай — когато ти не стиска! — тук и трети
подзе: — Нали се спи на турчина в ръцете
като на мек памук!“ И глъч и смях и вик…
А продължи така, прекъснат сал за миг,
пак Брадестил: „Така все повече отърва.
Да се не тюхкаме отпосле, и тепърва
да мислиме. И мен… с едина вече крак
съм в гроба, казва се… и мен ми е мерак
по-скоро да река: Амин, Христос възкресе!
С амин се някога и дявола понесе
към пропастта. Една България и две
да са готови — не, и три! — и во главе
на едного или на двайсет воеводи,
пак — до желаното все няма да се доде.
Аз казвам: чакайте Сърбия да припре
отвъд, тогаз оттук — че виж как се пере,
та турчин ли?!… И туй недейте вий забравя:
кой както му се ще, така да си разправя,
а турчинът не е ни слаб, нито изгнил;
и други той е бил и други е надвил,
не се ли притече да им помогне някой…
Самичък ли си ти, опявай го и врякай…“
„Не врякай! — сопна се тук гнявно поп Матей,
прав скокнал: — Който трай, тоз, който сам не смей,
ще бъде роб до гроб…То лесно тъй се дрънка,
че някой ще да се за наша чест отвънка
застъпи. Кой ли пък за чуждото милей?
Тежко му, който се на чуждо слънце грей!
Туй да го знаете… Тоз, който ще въстава,
той нека само се на себе си надява.