Ни сестра Сърбия, ни дядо ти Иван
За нази нявга щат почеса длан о длан —
туй да го знаете… Защо сал разговори?
Че щяла Сърбия война уж да отвори…
Да, ще отвори тях, но тъй саде на лаф!
Отец Паисия, що казува, е прав:
«Това ти е народ в дела и мисли дребен,
между народите народ най-непотребен!»
На божий свят му е такава ориста…
Залудо също е така и мисълта,
че дядо ти Иван чуй наший писък кански.
Навремето самси и Дибич Забалкански
е казал: «Българи, недейте дига шум,
налягайте си го… та сам да ви на ум
не уча — пата-кют! И с нагайката по шия,
и ще я видите вий Матушка Русия
по пладня. Ето ви едничка, като сто! —
Не е тя фурна за вашето тесто!
Това е казал той, това пък аз ще кажа,
и не току-така, очи сал да замажа
на някого си: Ний сами да си държим,
па… Кривия кумин и той направо дим
изкарва».
— «Беки тъй! Уста са прави — думи
изкарват криви! Ти недей подмята с глуми
тоз-онзи! Реч кажи за в работа!» Първан
Загора, плъдински изпратник, несдържан
му думата преби.
Мнозина, с неопазни,
изострени слова, тъй поп Матей раздразни,
без да му идваше за дразнене на ум, —
и ето че подзет, изпървом тихо, шум
се неочаквано на врява преобърна.
Самичък поп Матей, недоумен, извърна
очи към сбраните — от буйната мълва
ни дума не разбрал и само сви с глава,
възчуден… Тъй дете, от някоя камара
събрани камъни, се метне на дувара,
а отподире му, като по таен знак,
се урне струпаний високо камънак —
а то, извърнато, пръст между устни гуди,
и дълго гледа го и чудом му се чуди…
Престранен попец бе светиня му, на вид
и по сърце. Кален в живота, упорит,
от тез, що има реч — замеряни с мотика
през гроб, — той беше си изострил тъй езика,
че здраве му кажи, и по-добре недей
опитва! В Каменград и днеска поп Матей
се прякоросува отец Матей Казака —
че бил на младост при Садък паша, поляка,
в казашкия алай. Светувал свят, видял
що е за виждане, а сетне се прибрал
при свои в Каменград; подвива под венчило
глава, запопя се, но черното носило
не смазва и до днес юначната душа.
Самоуправствува, подобно на паша,
той вред по своята широка енория
и на миряните, наместо псалтикия,
разправя повече за агарянский цар.
По навик носи той под расото ханджар
дори и досега… Другарин най-доверен
на Левски — святия апостол изневерен
когато падна сам в ръцете на врага,
и той, от Общия посочен, веднага
с окови на нозе в София бе откаран;
подир година чак след в ужаси прекаран
живот по затвори, с оскубана брада
се върна дома той. Но тази го беда
не стресна. Верен син застъпник на народа,
преди на Левски, днес на гордия Войвода
каменоградски той другар е най-любим.
Макар и стар и хил, а плам неугасим
все още пак гори в недъгавото тело,
и на Войводата и словом и на дело
той дясна е ръка. Живота бедовит
не засени со страх духът му упорит,
нито му чувствата неволи измениха. —
Той все си е такъв припрян и реч и сприха,
и зарад припирня пръв дава пей. Дозел
сега, че тоя смут и глъч се е подйел
за него, устни свил, изви се към другари
и зина с гнявна реч…
Но тука го превари
от неговата реч и от глъчта Младен,
безсмислената глъч, раздразнен, разгневен
и сприх: — «И види се че тук да се делякат
са някои дошли. Така ще се протакат
и часове и дни, а няма нищо пак
да свършим. Нямаме ний нужда от ортак
тук в нашта работа. Тежко ни, ако ние,
вместо на себе си, на тие и оние
се възнадяваме. На своя мъка плод
кога е, сладка е на кой да е народ
свободата. Това не сме ли ний готови
да сторим, знайте че за мъки само нови
ще да въставаме. А твърдо вярвам аз,
че сила имаме, че ний сами на нас
ще си помогнем, без отвън да ни се бъркат
и раните ни с пръст отровен да човъркат…
Ала не станах аз пред вази за това
да ви разправям. Не!… Подземам аз слова
против Войводата — пред него тук изправен,
другар до вчера, враг от днеска. Той поставен
е вожд на делото, а ето към изход
го тласка нежелан, и съдбоносен ход
му дава… Та защо се бъхтим денонощно,
щом като тъй, с едно, да кажем, пълномощно,
ще можем делото до край да изведем?
И то до край честит! Изглеждаха съвсем
невинни думите на нашия Войвода,
и може би ще са на много по угода,
на много и отвън и тука между нас.
Това да е било?! Да го дадем тогаз —
и свършено!… Добра, чудесна изненада.
И жал ми е, че мен горчива чест се пада,
от неговите тъй изхитрени слова
да махна булото и всичко онова,