над пустоши да са те паметник тъжовен.
Нараства други род, за други съдбини…
Забрава спуска се над миналите дни; —
тъй както ги до днес певеца живи спазва
в душата си, за тях и пей и ви приказва.
Песен първа
НА ЗАСЕДАНИЕ
Вечер в Каменград. — Съсед. — Какво се върши в града. — Младен у Дойчинови в пруста. — Потона. — По стените. — Два реда хора, два разни разговора. — Дивисил. — Белина почва. — Дойчин в Цариград. — Дивисил предвещава съдбата на Каменград. — Каменградския Плутарх. — От Гюргево до Олимп. — Къшлак. — Българите в Бялград и превземането на крепостта. — Войводата идва. — Сприха реч. — Дневния ред на заседанието. — Младеновата реч за народа. — Гняв на Войводата и свада с Младена. — По него време.
Изстъпва в далнини намръщений Бунай;
на снежния му връх, над преспите, сияй
вечерна слънчева позлата. Ей отмина
зад тъмните гори, подмамен към чужбина,
приветний ясен ден по знайния си път;
и облачета рой подире му летят,
игриви пролетни сирачета, съзети
сега чак, бързишком надварят се — наети
да го настигнат. Тих и благ ветрец пове;
полето глъхне. Тук и там се отзове
самотно сепнат ек, или отзвук от песен —
и чезне някъде в дрезгавини унесен…
Яздача морен кон пои на речний брод…
Работник закъснял ускорва муден ход,
загрижен за дома, където го отдавно
очакват… Затрептя вечерницата, бавно
възлязла в небеса… Из Каменград блести
сам-тамо огнец плах — и сякаше вести,
че още все радят там грижните стопани,
а негли заедно, че с гостени отбрани
на личен празник е събрана челядта.
По глухи улици отдавна е нощта
отсенки метнала и сякаше се будно
ослушва в стъпките на скитниците, мудно
сегиз-тогива що препречват кръстопът.
Понякога се счуй, в затънтен някой кът
невнятен ромон от сподавени говори,
или прошумоли чевръст вървеж през двори
и скрипнат излеком открехнати врати…
Ей през тъмата се на стъгдата вести
отсянка мъжка в миг — и бързо там отсреш
премина. С омисъл не скритом ли по нещо
тоз нощеходник е потръгнал насаме?
Ей на разпътица отново се таме
вести, застана миг — и бързо взе посока
надясно. А отвъд, под стряхата широка
на ниска къщица, на заслон две жени
стояха — отдалеч там с поглед в тъмнини
следещи сянката, додето зад извива
да се затули тя нататък. Мълчаливо
спогледаха се те, и след минута пак
подзеха разговор, поволно в нощний мрак
размахвайки ръце.
— „Тъй, тъй ти казвам, Ралко,
дошло ми е дотук… Одеве щехме смалко
там с моя хубостник очи да издерем.
Навирил син глава — зарязал е съвсем
и работи и дом. Къде ще му е края,
кой знае. Чедо бре, му викам: теб ли тая
остана? А пък той подсвирква си с уста —
не ще биля да знай… и денем и нощя
фишеци прави.“
— „Ех, не се коси, невясто; —
я моя Дивисил… Не свърта го на място
от месеци насам! — тук другата подзе. —
и цялата рода е турил на нозе —
и аз на старини не мога да почина…
А по баща си пък и тримата ми сина…
Мъже, що се рекло — та те ли пък назад
от другите? Не е туй само в наший град;
навред, що се рекло… Уж бехме есенеска
отсекли да годим Деяна, а и днеска
така си все стои, замръзна, ден за ден…
«Ех — каже Дивисил, — годен е и Младен —
па виж, че… друга е сега на ред изгора:
Деян ще да деи каквото всички хора.»“
— „Тъй, Ралко, тъй. Това и моя хубостник
все пее. Господ знай какъв ще е постиг…
Превърна се света! — пак първата подхвана. —
На пътя от пазар ме срещат отзарана
Матейчини, сами ходили по купеж —
хе, викам аз, това годеж и все годеж
не ще е! За кога ще бъде сватба, Вело?
Какво ти е Младен? А тя, виж, поглед свела
и се усмихва… «Ех, и неи до ще ред —
отвръща — може пък че друга по-напред,
та нашата тогаз… на време по-честито.»
И смеря ме с очи така-е дяволито,
като че аз не знам надека бие тя…
Тъй, тъй ти казвам аз — превърнал се света:
мъжете нейсе, то… ами пък и жените!
Младен разбърка тук на огъня главните —
И ей го на, кой знай къде отива пак.“
Пропяха повторно петлите в нощний мрак,
сроени в небеса, редееха, гасняха
звездици, като че в нечакана уплаха
от ясний месечка, надникнал издалеч…
А не довършваха жените все пак реч —
„тъй, тъй“, обади се едната и подкара,
по нея другата „що се рекло“ в превара
подметне приказка и нямат думи край.
Понякога така се жица размотай
на стъкнатия стан: стопанката чевръсто