що се таи зад тях, наяве да изскочи.
С туй, с пълномощното — Войводата посочи
самичък, — иска се в една ръка властта
да бъде хваната — и да завързва тя,
и да отвързва тя съдбите на народа:
и тъкмо тоз народ, когото за свобода
ний призоваваме, с тиранът на борба
и му говорим все, че охолна съдба
го чака в бъдаще — не както днеска тая.
На пълномощното е своеволство края!
От своеволствата на нашите деди
бял ден не е видял народа и преди —
на всяка страница това ни все говори
историята… все измами и раздори
и кръвнини. Защо? Че жадните за власт
народни вожди са народи от напаст
в напасти тласкали за своята изгода —
и той живял е роб, лял кърви за свобода…
И винаги е бил во робство родний край!…
Ни сам Войводата, това го всякой знай,
друг път, ни другите апостоли такова
са проповядвали… То въдица е нова!
Бъхти се, отърви поробений народ
от стар, а го вмъкни отново в друг хомот!…
И кой от вази тук не знае, че делата
народни не вървят тъй както колелата
по равен път, макар тъй да се иска нам.
Ще има трудности — та именно се там
народний, истински народен вожд познава:
не за народа си капани да поставя,
а има ли таквиз — да разбурми и тях.
Тоз, що от волята народна само в страх
живей, той, само той ще се домогва нея
в железен обръч да обвърже… Поп Матея
е тук, попитайте що Левски е твърдял:
„С народа за народа! Тоз, който би посмял
да тури своя кеф над неговата воля,
народу не добро желае — а неволя!“
велик е порива, свещена мисълта
за делото — дори да бъде тя мечта:
не тя ли волята към подвига подстори?
Сами ний вождите, народът да се бори
зовеме — и сами ний порива му свят
с кощунствена ръка подлагаме под млат…
Та ний? Самите ний?… От турските султани
ще го отърваме — а нови ли тирани
ще му натрапваме на слинавия врат?
Че онзи турчин бил, а този наши брат —
нам толкова по-зле.»
И скокна тука, кипнал
върху Младена сам Войводата, пресипнал
от гняв, към черенът на сабята с ръка
посегнал. Но, беда дозели, веднага
наскочиха отвред събраните — Младена
един, Войводата пък други в цеп сгъстена
обстъпиха. И шум и буйна реч и вик
из тъмния Балкан се отйехя за миг…
Сам-там отделен звук, отделна дума само
се ясно отзвучи — и дигнати над рамо
размахват се ръце. Завчас на две страни
разтурени, с укор започнаха едни
към други да се там взаимно прекоросват,
и острите слова по-остри да кръстосват —
докле, зашеметен от буйния раздор,
на две се партии народния събор
разцепи. Отстрана застанали, мнозина
се плахо взираха в шумещата дружина;
и тамо Брадестил, от час на час лице
извръщайки, пред тях разправяше, ръце
размахал. Надалеч в гората разпилени
там други, врявата дозели, запъхтени
се стичат. И дори ония, долу там
които готвеха, и те сами насам
в миг претърчаха, кой с каквото бе в ръката —
той и оставили огньове край реката,
и в менците над тях чорбата да кипи,
и агнета на шиш, — та кой ще ти търпи,
шега ли е? За миг се всичко сби в грамада —
вик, крясък… сякаше душите бяс облада.
И само поп Матей, с ниет да примири
и двете партии, без да се умори,
при тез и при онез от час на час минава,
и тези и онез навиква, убеждава; —
по неговий пример и Бойчо от Бързан
между стълпените се щура. Озован
там до Войводата, Стоимен Детелина
Поибренец уста като батлан раззина,
но Влад от Попинци изви ръка в замах
и ги запуши. Вик и свади… Тоя плах
се брани; онзи там прехапал устни
и хванал ножа си, готов е да се спусне
върху му… Неведнъж подлавя реч и сам
Войводата, но се в глъчта гласът едвам
зачу, и никога го не схвана що говори —
и само врявата кънтеше из простори.
И дълго блъскотня и глъч и вик такъв
се продължи — кой знай най-сетне край какъв
би взели, поп Матей ръце да не издигна
и зинал, да не бе той като топ изригнал
що му държеше глас, — и глъхна шумний сбор.
Макар че ни един, след върлия раздор,
не схвана ясно що Матей Казака викна,
но гърлестий му глас в сърцата им проникна
тъй неочаквано — и сепна ги така,
че се пресече в миг, като че от ръка
вълшебна, и викът и врявата несвясна.
И само отстрани нататък не угасна
все още ропота, макар сдържан и тих —
и в тъмни погледи гореше пламък лих,
готов да поджежи пак разпрята отново,
миг схвана и подзе Войводата тъй слово:
«Другари, братя! Вий от първий още ден
които тръгнахте с мен заедно и с мен
вървяхте досега — хиляда пъти ази