ще бъдех по-честит, да бяхте ме тогази,
при първа среща ощ, предали на врага
в кръвнишките ръце, — отколкото сега
на подозрения и на нечути глуми
да съм изложен… Те, те вещи са на думи
и негли делото с тях по щат уреди —
и щат предварди вас и него от беди…
Ако е рекъл бог, на време по-честито
ний ще се срещнем пак, там на поле открито…
Прощавайте! Оттук далеч е моя път —
където по-добре от думи се ценят
делата… Сбогом!»
Без другари да погледне,
пристъпи сръчно той на коня да се метне —
приготвен отстрана, припрян юзда заял,
с копита бъхтейки земята и развял
разкошна грива. Миг — и скупом навалиха
към него всички там и път му заградиха
отвсякъде. Така из пологът си тих
излязъл, изведнъж се види вепър лих
от вълча глутница нечакано сполетен —
възпре се и възвий и поглед искрометен
озърне околом, на тях на смелостта
възчуден; ала те, озъбили уста,
налитат с рев и лай… Тъй с шум и вик нечути
обстъпиха сега Войводата — за скути,
за ръце вчепкани едни, а за юзда
пък други конят му словили, през реда
сгъстен го дръпнаха… И ето че, завърнат
на мястото си пак, и горд и блед, извърнат
към тях, Войводата подзе с треперещ глас:
«Не пускате ме вий? Добре! Ала тогаз
и туй, що ази ви предлагам, приемете.
Не искам аз на реч — на подпис! Подпишете —
вий вяра дайте ми и ази да ви дам!
Решавайте. Едно желая аз да знам:
дали ний все ще си играем на ореси,
или…»
Но тука се, бръз, запъхтян, намеси
Сокола, тъкмо що пристигнал, и едва
там на Войводата последните слова
дочул, но не разбрал защо туй всичко става.
От изненадата на тази му поява
в миг всичко се смълча.
«И аз да кажа реч.
Потрайте! Вести аз ви нося отдалеч.
Тях чуйте по-напред, че може би ща тряба…
И не на думите — че мойта реч е слаба —
такова… Тъкмо аз сега от Цариград
се връщам… Счепка ме, на Галата, Мурад
ефенди — цял се ден отпосле с мене влачи,
и казва: „Видел съм добро от вас, иначе
пред теб дори не бих отворил и уста —
това, що правите направо в пропастта
ви влачи… Видел съм доброто ви, желая
доброто ви, и туй, което ази зная
да знаехте, не би тъй вирнали глава.
Кога во Каменград си идеш, ти това
им кажи: Све то знай Мурад како се прави
по вас и за това градот ви он остави.
Не зарад себе си, за вази бе го страх. —
Аз, каже, лебот ви съм ял, добро видях —
и сърце ме боли за туй, що ви се готви…
Ни камик няма да остане от градот ви…“
— „Предателство!“ — за миг Стоимен изрева.
„Предателство!“ — изви и други там… „Това
що значи?“ — поп Матей изблещен се обади —
и вик, и глъч… За миг одевешните свади
забравиха. Младен и поп Матей, дори
Войводата, и той, като че да смири
гневът си, настрана се мълчалив стъписа —
нечаканата вест дали и него слиса?
„Но чакайте! Това…“ — Сокола почна пак,
и с дигната ръка да млъкнат даде знак —
„Това и онова запитва той, разправя,
и плясна най-подир: защо се още бавя,
и колко пушки съм прикупил досега!…“
Той всичко знай — и де и колко и кога —
той всичко знай… Твърди, и в Цариград че знаят,
но че мълчат, дори че всичко туй желаят
„Еднож, па тъй до крак — за вечно да се знай
и памти — ето към какъв отива край:
Еднож, и тъй до крак — в рачуна туй им влиза.“
И броеница той от факти заизниза
един по други — там и там, и тоз и тоз —
дори по Влашко чак… и не едно таквоз
що знаем тайно ний е знайно на Мурада…
„И много здраве там носи во Каменграда
на всички декато за тоя таватур
са вирнали глава… — вам други е мюдюр
завчера пратен, там аз няма да се върна…“
И плещи, синеца — а мен ми се превърна
душата. С пушките оставих Радоил
да се разправя сам — не съм ни ял, ни пил,
не видел свят, докле до тука да пристигна,
и само в Пловдив се…»
«Предателство!» — изригна
отново поп Матей, не могъл да дотрай
Сокола думата да дорече докрай,
а подир него друг и трети ревна в миг —
и се преплетоха един през други вик:
«Бунт!» и «Предателство!» — и ехото ги сбори
и се замята с тях далеч из пустогоре.
Но тук Войводата изстъпа: «Почна пак!
Предателство! И виж пак врява: кой? и как?
Какво „че видели“, „че казали“, „че знаят“…
Та нека! Псета ли ще слушам как те лаят!
Те вършат своето — а нашето си ний.
До време тайната от хората се крий!
Предателство! И то с божата воля става —
кого ли вече днес то може да смущава,
когато всичко е готово? Нека знай! —