И ние знаем тук какво по целий край
се готви. Знаеме и всички що се шушне…
Нима дотолкова сте вие малодушни?
Та нека! Готвят се. Нима пък ние спим?…
На ваший зов, отсам дойдохме да редим —
дванадесет борци апостоли. Готово
немалко сварихме, а не и малко ново
се оттогаз, сами вий знайте, дотъкми.
Писмата тука са, четете и сами
ще видите и де и как отсам Балкана,
а също и отвъд: дванадесет вулкана
са грозно зинали, отворили гърла.
Нощите чуваха словата ни — дела
ще чуят дните. Рев вулканен ще разтръсне
земя и небеса, и роба ще възкръсне…
Но не забравяйте което би напред
въпрос — поставям го отново пак наред:
ще ли подпишете вий мойто пълномощно —
или…»
«Кой! кой не ще!» — извика Вълю Бошно
от Стрелча. — «Всички щем!» — подхвана поп Матей.
— Да каже кой не ще! Да видим кой ще смей!“ —
избухна Стойко Ръж, изпратеник петрички…
И екнаха в захлас отвсъде: „Всички! Всички!“ —
стотина гласове — и навалиха с вик
отвред към масата…
Изстъпа, бледен лик
извърнал, тук Младен — но дума без да свари
да каже, изведнъж самите му другари
го сдърпаха назад, от нова свада в страх —
и татък силом той биде от сами тях
отведен.
— Врявата все още там кънтеше,
около масата натрупана гъмжеше
навалицата все, като че с подновен
хъз пак за свада, а по витий път Младен
се вече спускаше из тъмната долина,
но не обърна се дори, а тъй отмина
нататък, кон повел за свилена юзда.
Завръщаше се той самичък към града,
другарите си в гняв изхокал и отпъдил,
в намръщена душа кой знае що отсъдил
и за какво решен, с приведена глава
вървеше мълком той. Замлъкна и мълва,
изчезнаха таме и огньовете буйни
во пропастта. Едвам понявга шумноструйний
поток обади се от бързей и се пак
в миг притаи, като на някого си знак
да подаде, да го предварди от неверна
превара. Глухо се в мълчанието черно
отйекват стъпките на коня. От брега
ронлив понякога, от спрепната нога
отпратен, камък се претъркули унесен
надолу… Закъснял и чак сега надвесен
зад срещни върхове, огре от небеса
и метна месецът над сънни дървеса
сребристия си плащ — по ниските поленки
в гората го простре и запреплита сенки
върху му, сенките на трепетни листа.
От пръв сън сепната, гората затрептя,
зашепна. В нощний мрак сам, насаме оставен,
далеч от врявата, Младен вървеше с бавен
ход по извития и стръмен горски път,
а тъмна буря гняв се в младата му гръд
събираше и гмеж от мисли се рояха
в умът му: пръсвани, те в миг се пак беряха —
тъй както, привечер на слънце, пъргав рой
мушици вият се пред пътника и той
замахне ли с ръка — те повече налитат,
и като мрежа се пред погледа му сплитат;
та и когато чак под сянка се закрий,
досадливия рой пред него пак се вий
и дълго в пътя го на мира не оставя…
И спираше се той замаян, и в забрава
замахваше с ръка, като пред някой враг
невидим, а след миг повличаше се пак
полека, на гърди замислено оборил
глава. И всичко, що не беше договорил
там на събора, с яд избликваше сега
в умът му. Морници по цялата снага
го сепваха. Но в миг го някаква умора
налегнеше, като насъне тежка мора —
и струваше му се, че сдавен някой глас
там нейде си зове за помощ, глъхне в час,
и пак извика, — той се вслуша да го схване,
като зашеметен сред пътя там застане,
и го напъне вик за отзив, но замре
в безсилни му гърди; — и поглед впито взре
той татък надалеч унесено в тъмата.
И неведнъж така, с поджегнат яд в душата,
възвива стъпки той да иде пак назад…
---------------------------
Зора се сипваше, когато в Каменград
той влезе, за юзда сам водещ морна коня.
Мъгли се сбираха далеч на небосклона
И шапка облачна, обточена по край
со слънчова тъсма, нахлупваше Бунай…
А тъкмо него час съборът се разтури,
уречени дела завършил. През клисури,
през дебри глъхнали се пръснаха безред
по свой път всякой. Глъч и викове отвред
горите цепеха, нататък в далнината
заглъхвайки… Ей пак потокът тишината
изпълни с буйний шум на пенни си върви;
повеял ветрец, от усойни глъбини
понесъл поздрави към китните поляни.
В гъстежа шубрачен, затулен между грани,
подсвирна дивий кос; през клони пролети
понявга катрица, запре се и слухти,
озъратйки се към притъпкани равнища —
подуши острий дим, що още над огнища
напуснати се вий, и плаха бяга пак.
Орли, примамени от стръвен мири, с грак
едва дочут от вис, се вият мощнокрили,
в мракът на дебрите пронизен поглед впили…