тук щавят кожи, там пашкулите разтакат —
и весел говор вред при веселия труд
не сяква… през гори и през поля прочут
Каменград: навред по шумни панаири
най-вече стоката тъдявашна се дири,
стои на първи ред и горньо се цени.
Каменоградците на четири страни
разнесли са по свят завидната му слава,
вън от пределите на турската държава,
чак до Саксония, Масър и Шираз.
На лихи прадеди воинствения бяс
го с други пориви смениха времената,
но все е спазен пак в сърцето на чедата
юначний, гордий дух на миналите дни.
Под вежди рунтави, като на висини
нависнал облак чер, се поглед мълненосен
премята: изстъп смел и ход напет, поносен,
издават сръчността на пъргава снага;
а свития юмрук на жилеста ръка
в най-коравий лоб приплюснал би на пита —
комуто е късмет изпадвал да опита
тоз чутовен юмрук, ще помни и ще знай,
докато бъде жив. По околния край
най-много тоз късмет родопските помаци
са имали — безчет подпухнали синяци,
по тяхната левент отхранена снага,
това би всекиму открили веднага —
синяците, що им и тровят и разяждат
душата, и като че с въглени подклаждат
и тъй от вярата подкладена вражда.
Зора зори. В зори на тумби из града
излизат нанавън по китните полени
каменоградците во празнични премени —
мъже, жени, деца. С подкрехнат на чело
калпак, мустачките завили на витло,
там надпреварят се скарясани ергени;
а възрастни мъже и старците, в чохени
шалвари до земя, посред по равний път
полека, в разговор унесени, вървят…
Сам-там прищъпнати се панталони мернат
и ален фес, като отнякъде запернат
случайно, измежду калпаци червеней…
А както призори разсвет небесен грей,
тъй грее женска гръд, отрупана с гердани:
и рокли, стегнати со сърмени колани,
на дипли спадат; на колан затъкнат пош,
обвиснал, се белей. Чохяний чер контош,
с лисичина обшит, обтяга се о кръста.
Разчесана на път, коса дели се гъста
над белите лица, като на вран крило,
отсянка хвърлила над бялото чело,
едвам пристегната с шамия липисканска.
От ведри образи вей свежина балканска
спокойна, охолна и милва и ласкай.
А в тъмните очи, като че в някой край
вълшебен, погледи преплитат се замайни,
и сякаш искат те да изповядат тайни,
в душевни глъбини закрити от света —
тях негли някому румяните уста
би подзагатнали с усмивка мимолетна,
но никога и с реч… По равнината цветна
се гонят надалеч разтирени деца.
Как греят пълните божурени лица!
Подхвърлят тук, а там подлавят виком топка;
на изпреварване прескачат татък копка —
тез с барабар нозе, ония с тирнат бях;
хе татък пък едно, подхвърлило калпак,
огъва се, ръце подйело, да го хване —
придябва друго в миг, през рамо го прехване,
отритне го и с смях отбягва настрани…
Ей върволицата полека стръмнини
подйема — дето са, на върхът, и граждани
и селяни с зори на празник насъбрани.
Отколя някога на света Петка храм
било на тоя връх. И пазело се там,
от нейната ръка уж, прешлен чудотворен,
увит во платънце чохяно и затворен
в кутийка сребърна. Днес зарад тоя храм
в селата оклони и в Каменград, едвам
у стари хора е запазен тъмен спомен…
От кърджалиите подпален, вероломен
пожар следите му свети е изличил,
и само тесния олтар къде е бил
съзира се сега, и камъка престолен,
децата бабки де изравят. Шумен сбор,
на някогашния широк черковен двор,
на пролет сбира се, според обичай стари…
Подир молебствие, весден пищят цафари
и гайди и зурли, и тъпани бумтят;
весден сборяните се шумно веселят —
и сякаш веселби не щат се нивга свърши.
Ей вито се хоро и тук и тамо кърши;
преплитат се нозе с нозе и надалек
от тропота чевръст се чува спрепнат ек.
Шумят и мятат се надиплени фустани;
като божур цъфтят лица, и през засмяни
уста, ред зъби се кат маргарит лъщят;
ергенски погледи прехласнато блестят,
изпод калпачета до вежди накривени…
И вий се пъстър низ, моми с момци словени,
ту кротко залюлян престъпва, ту с чести
отмерни разкрачи и вихром полети
напред, където го млад хороводник води,
размятал ален пош. Наравно с него ходи,
под мишца гайда сврял, оръфаний гайдар —
по него тътри се изпъчен тъпанар
и буха тъпана що му е сила мъжка,
от опакото в такт пришибвайки с шубръчка.
Ей хороводник пръв се пуша заморен;
изстъпва друг, и той замята пош червен —
подвиква, крак през крак преплита и се кърши,
и витото хоро, подобно горско върше,
от вихри веяно, далеч разгърне ред,