извърне, свий, извий и полети напред.
Окол хорото е най-буйна глъч и врява.
Сергии разпрострял, евреина продава
тук свойте пръстени, мониста, обеци
и огледалца — куп девойки и момци
пред него трупат се: отпреде им разставя
той стоката и с хъз за нещо им разправя,
подмигва, маха им с разперени ръце,
изюдил лунаво пипонесто лице…
До него габровец, со бозеви потури,
на голата земя е брустове, костури,
гаванки, ножчета и свирки навалил,
и сякаш да го е там някой насадил
да мъти, от место не се дори поклаща,
а купувачите посреща и изпраща
сал с „заповядайте“, „земете си“ и сам
си нещо в скутите човърка… По-натам
млад бакърджия е бакрачи и сахани
изпънал да лъщят на слънце. Замотани
юлари и въжа отвъде е настлал
прегърбен мутафчи и с клекналий гаджал
до него нещо си разправя се полека…
Цял ред сергии се нататък надалеко
повличат, и гъмжи навалица край тях,
като мравуняци на припек. Глъч и смях
отвсякъде ехти, отвсякъде припира.
Тук с табла на глава, в тълпата се провира
чер симитчия — там кърчази со шербет
понесъл, други се промъква пък напред,
тук край децата се увъртат халваджии,
там, що им глас държи, гърланят бозаджии…
И вик и блъскотня. А в ведри небеса
запряно, слънцето се като че в гласа
на шумната тълпа ослушва и засмени
лучи по техните великденски премени
преплита: претрепти по пъстрите бои
и блесне — татък се на подплес открои,
като на някой змей на гъвката ръбата
гърбина… Змей! Дори опашката чепата
се вижда — тамо де на връх се ридът вий:
преметне, сниши се, за миг един се свий,
а ето я че пак на възбог се протегне,
като че небеса да иска да посегне —
това са люлките, където се роят
деца, като пчели, когато им медът
привечер пчеловъд из кошери събира.
А куп до куп, далеч нататък по баира,
кат по нивя кръстци, сборяните седят,
до сложени пред тях трапези, и пищят
там гайди, там зурли. Ей по-отвъд, унесен
млад песнопоец е подхванал жална песен
и татък надалеч се кръшния му глас
извива. В песента заслушани, в захлас
един е на ръка подпрял чело грижливо,
друг подловил мустак с два пръста го увива,
а трети сепнат глед ту нейде отведе,
ту шепотом се към съседи приведе —
а вий се песента изтихом подловена,
и думи, ек на скръб в душата спотаена,
ту сякаш спрепнати от нещо зачестят,
замятат се, ту пак се тихо повлекат
изниско, дали не тъй нещо да прикрият? —
и се отново пак подхванати извият,
като вечерен шум, кога ветрец повей:
„Юнашка майко, за юнака не жалей —
над него грижен бди побащим стар, Балкана,
орел с крилата си му сени люта рана,
и жива вода с клъв донесъл из усой
той с нея устните хлади на брата свой…“
О, дивна песен, ти кому ли си незнайна!
А все те слушат пак юнаците с потайна
наслада и тъга; окриляш ти с мечти
тям гордото сърце, и ту сърце лети
към бъдащите дни изпълнено с надежди,
без и да ще да знай за тъмните премежди,
що неотстъпно го, невидими, следят…
Край младия певец ония, що седят,
отвсъде с погледи следени от сборяни,
са наште давнашни познайници, отбрани
юнаци — а сред тях Войводата е сам.
Но чужди погледи познали би едвам,
под странни накит че юнак познат се крие:
син моралия фес — пискюл се дълъг вие
и, чак на рамо спрян, се пръска на ресни;
чохяний му чепкен, отпред и отстрани
с нашивки от гайтан, изпъкла гръд пристяга;
на ясния му лик играй усмивка блага,
и от уста трепти шеговна, тиха реч…
Към него тъкмо, през тълпата, отдалеч
навъсений Хъшлак изстъпва горд, изпъчен;
науспоред, върви до него с изстъп сръчен
приведен нисък мъж, с наметнат на плещи
оръфан сив сюртюк — залюшнат се върти
около фесът му подкрехнат ибришимен
пискюл, подобно лист, когато вятър зимен
на гол ошмулен клон го мята и люлей; —
тук ръб шит-недошит, там цяла дупка зей
на панталони му подкърпвани с парцали,
от разношарен цвят — и биволски пустали,
на прябош хлузнати, му външний каяфет
завършват… Из градът разправят се безчет
за него всякакви истории — но тайна
е пак живота му. За истина е знайно
едно, че нявга той в Атина се учил,
в панепистимион, но че пропъден бил
кой знай защо оттам, и оттогаз се скита
по свят немил-недраг — и смята за честита
съдбата си, съдба, която на света
сал на велики се човеци на честта
уж падала: в беди живота да постигнат
и с тях над суети световни да се дигнат,
во всичко да прозрат и всичко да презрат…