Речта му, него сам преди да разберат,
мнозина в Каменград на подбив го подбраха
и прекоросаха Мъдрител сиромаха…
Той всичко знаеше, самичък непознат
освен на двоица от целий Каменград,
че другареше с тях открай: Марин Белина
и смръщений Хъшлак. Нито веднъж не зина
Хъшлака някому да каже от това,
що беше чул; затуй пък градската мълва
Белина хранеше до ситост с разправии —
Но малко вярваха на него. Дивотии
Белина пръв ли път дърдори!… И така
макар че знаеха премного, досега
Мъдрителя си пак за всичките остава
незнаен, неразбран… Во Каменград оправя,
от две годин насам, той градския сахат —
скрит горе в кулата, високо и на хлад,
или на припека пред вратнята изтегнат,
или на мостът на пармаците облегнат
и вслушан в ромонът на Луда Яна. Дни,
недели някога минаваха — страни
от хора, нийде се той из града не мярва,
а там си в кулата все работа намярва
току счуе се из полунощний мрак
плач на цигулка там, ту глух, ту спрепнат пак,
и плач и стон в гърди от скърби премалели
за младост и живот и дни неотмилели,
макар безрадостни, но все пак мили… глед
впил во Войводата, намести се отпред
по турски той сега и дума без да чака
от някого, почна по свойски тъй:
— „Хъшлака
грехът му да бере, че тука ме при вас
докара. Спомних си миналото аз,
и ако дойдох — той го знае — да ви видя,
то дойдох, че, по мен, за вас ми се посвидя…
Дошъл си с проповед ти между тоз народ —
велики ратниче, не е за рабски сброд
това, което вий и други проповядват.
Облечени са те и сити — и се радват
на тоз живот. За тях живот е онова,
което е за тоз хайванин там, глава
над плявата привел. Вий може би да мните,
че кат го вкарате в бела, ще възродите
духът му? Да е тъй! Измама то е зла —
това не е народ, когото би тегла,
когото би беди подйели, възродили —
те само повече го миха унизили!
Говеда! Идеал не е за тях храна.
И вий се мамите — такива семена
дошли да сеете в пустинята безводна
на рабските души. Дано пред вас в несгодна
минута, призрака на вашите дела
сегашни с ням укор не стане — и чела,
с вълшебний ореол на подвизи огрени,
разочарованост не сегне да засени,
тъй както моето… когато озован
се видех сам и аз в Жан д’Акърский зандан,
с вериги на нозе.“
Тук в него изненадни
се взряха сбраните… Опърпаний и гладний
Мъдрител, вечно все намръщен и сърдит —
тъй сплашен? Може би то нещо е велико
и страшно преживял — и в ужас е езика
душата свързала!? Сърдит и мълчалив —
сега какво ли го така на говор жив
подстори?… А далеч той тихо се озърна
и, спрял за миг, така отново пак завърна:
„Две зими иззимих в Жан д’Акър. А подир —
на пролет беше то, — оттам в Диарбекир.
До днес от прангите личат ми по нозете
дамги. Откакто ме таз ориса сполете,
и свят, та и живот ми беше отмилял.
Тя беше, думах си, свърши се твоя дял; —
Оттука ни дявола не може те изтръгна…
Воня и задуха — на тях сърце обръгна.
Но прангите, звънът на прангите… Насън
ме стряска и до днес все тоя същи звън
и, сякаше мора, за гърлото ме сдавя…
Аз волните си дни не можех да забравя
там в дупката заврян, с катили наедно —
където светлинка през мъничко едно
окно се вмъкваше, — за да се види само
по-ясно и мракът и жасите. Тамо
разтуха беше ми едничка — цели дни
по затъмнените изхлузгани стени
да впивам погледи… издраскани те бяха
с безчетно надписи. Едни едвам личаха,
а други сякаше от вчера и от днес
току-що писани. Разправяше се в тез
тук во занданите за мъки преживяни;
а тамо, и с игли и с гвоздеи вдълбани,
цял ред, цял поменик, все славни имена —
и отбелязано до всяко отстрана:
тоз еди-де убит, а онзи на бесило
издъхнал. По-натам — какво е дома мило
оставил жалник друг: тоз майка, тоз деца…
До тях пък някой си към бога в небеса
со псалтикия се обръща неразбрана,
и в псалтикията, за сметка на султана,
изтърсил попръжня, та здраве му кажи…
Па и тавана чак от надписи гъмжи…
Четях, пречитвах аз, а нещо ми в душата
подсказва: ето на, тефтеря на съдбата!
Лъжи душата си с възвишени мечти,
недей се, вярувай, търпи и работи —
а сетне тук ела да си оплакваш дните,
и патилата си да дращиш по стените.
Там с другите наред и сам отдавна бях
аз мойто именце надраскал…
Доживях
да бъда пуснат вън най-сетне да живея
на воля — в крепостта. А лесен е от нея
нататък пътя. Тъй тогава мислех аз.
И право. Една нощ, издебнал сгоден час,