незабелязано се из града измъкнах —
и, по апостолски, два месеца се мъкнах,
докато в Цариград да стигна. Първи път
тук, в столнината на султана, на умът
на всички, като мен безумци, се почудих —
че видех Турция що значи. И си гудих
на омисъл тогаз: навред да обредя
по нашенско — да се с очи си убедя,
дали все още там бълнуват за свобода…
Година цяла тъй все ръщих из народа,
бях в сума градове, обходих и села —
къде не! И навред все същите тегла
аз виждах. Виждах как со същата надежда
към бога, погледи клетника роб възвежда,
а как, во името на същий бог, врагът
беснее и скверни домашния му кът —
и като тъпан му гърбината налага.
Бог люби слабий, но на силния помага.
И както по-напред, апостоли видях
да проповядват. Чух туй същото от тях,
което знаех, на което знаех края.
Година цяла тъй се лутах аз в замая;
малцина от онез, с които другарях,
с които в прежни дни една съдба делях,
аз между живите заварих — мъртви-живи;
с плах поглед виждах ги и мрачни, мълчаливи —
те още отдалеч избягваха от мен.
Горките, мислеха, че аз съм заразен
все още с шугата на миналото — скъпо
избавени сами от нея. С поглед тъпо
към миналото взрян, с въздишка ублажих
загиналите аз, преминалите в тих
мир гробен. Те пред мен извиха тъмен ред —
аз почнах да броя, но скоро техний чет
изгубих… Гроб до гроб се трупаха в душа ми,
печални жъртви на възвишени измами.
Свесът ми се зави — желание ме с бях
обзе: светия гроб над гробовете аз
да видя… там заспа злочестий — а ония
които будеше, те спят и днес в робия!…
Един ден в София се ази озовах.“
— „На Левски гроба!“ — там намръщения Влах
извика, отстрана досега мълчаливо
седещ, сегиз-тогиз изглеждайки изкриво
Мъдрителя. — „Нима?“ — додаде същий час
и Дрина, но пребил самичък своя глас,
се той наоколо възчудено огледа.
„На Левски гроба! Да“ — подзе пак в своя реда
Мъдрителя: — „Видях… И да не бях видял,
кой знае дали би, като сега, презрял
светът и хората с бедите им световни…
На Левски името едвам-едвам се помни,
а пък на неговий заглъхнал гроб растат
татарски тръни… Туй очаква на светът
тоз, който за народ живота си прежали.“
И всичко около там бяха се смълчали —
кой взрян нанейде, кой умислено глава
оборил. Повторно последните слова:
„тоз, който за народ живота си прежалил!“ —
промълви той, и пак: — „Мърцина смърт! Едва ли
с това на роба се помогва нещо. Той
кога не може сам да си помогне, кой
би могъл друг? Народ за свойта чест достоен! —
Народ комуто е душата цирей гноен…
Корана казува: навири ли глава
роб — вири я за нож! И пак подир това
прибавя тутакси: че роба няма право,
за нищо на света, ни да се възмущава,
ни да въстава. Да! И да се добере
той до свобода — пак едва ли на добре
ще я подкара. Роб родений — бог да чува —
той и в свободата пак само ще робува.
Свобода, правдини народни! Ази бях
во Влашко, в Сърбия и чух и сам видях,
що значат правдини народни и свобода:
под власт на своите, не му е на народа
по-леко ей оттук, под турския султан!
И по-жесток е свой от чуждия тиран.
Свобода, правдини… Робска е во жилите кръвта!
За тях свободата дохожда… со смъртта:
свобода за раби — тя хидра е зъбата.
Така е писано в тефтеря на съдбата.
Защо?“
— „Да си трошат глупаците глава
да се запитват! Чуй, с нахалосни слова
кой на живота тук задачите решава?
Не питай — работи, и в работата дава
живота отговор на всякой свой въпрос.
Кой, като теб, не би можал така насвос
да го опява, след като е сдрефил в дело?“ —
извика тук Горчин, високо вирнал чело,
в съзнание, че е на място казал реч…
„Хе, от ония дни ний твърде сме далече!
Не разсъждаваме, а действуваме вече“ —
изви глава сега и Дрина, та дорече.
— „Аз виждам, знам това. Било то на слова
било на дело, знам. Нима се от това
живота… Вие на живота тук насила
задачи туряте, и на подпорка гнила
строите здание, що утричка над вас,
над вашите глави ще да се срине. Глас
народен — божи глас! Нито ви е народа
народ — ни богът бог… Вий дирите свобода —
освободете се от вас-си по-напред!
Ще да избърши бог и сетния ви след
и с топлата ви кръв ще напои земята,
която други ще засеят с семената
на свойте плевели и тръне за живот…“
„Къде си тръгнал ти и цапаш тъй без брод
по божето море?… — Отвори си устата
пак Дрина: — Виж го ти! Тефтеря на съдбата —