Ще дойде ден и вий, помнете мойто слово,
ще видите, че вас за нос ви е повел
Войводата; — че той съвсем към друга цел
повежда делото в увреда за народа
и за желаната от всинца ни свобода!“
Но тук пресече го през дума поп Матей:
— „Йок стрижено! Момче, теб думам аз, недей,
едвам обистрена, водата пак размътя.
Току-що делото довели сме сред пътя —
ти йок, такова… Туй е грях и срамота!
И кой го прави, кой? Аз, казва се, баща
съм твой, и нека мен е просто да ти кажа:
от някое време в теб сякаш сила вража
е влязла! Все така, все онака било,
тоз крив и онзи крив, навсякъде все зло…
Да кажем, че е тъй. Добре. Но с гюрултия
има се някаква постигва управия?
Ба! С Левски, бог да го прости, така веднъж
Се счепкахме. И днес все помня. Ази дръж,
той дръж — и няма край, какво и как да бъде,
когато дойде ден и нам ни се отсъди
свобода. Ази все налягах: цар, та цар…
Народа стадо е и трябва му овчар,
да го реди, да знай защо и где го води…
А той напираше: Цар? Своите изгоди
царете гледат… — Ний сме имали царе;
народът и тогаз не е бил по-добре
от днес. Защо ми е свобода? За царете?
И таз добра! Я виж: ти хората с овцете
сбарабаряваш. Бог на хората е дал
ум — те сами да си оправят своя хал.
Царете са добри, но в приказките само —
и с добрините си те нека плъзнат тамо!
Той дръж и ази дръж, а Ружина Първан
(дошел бе с мен и той на Какринския хан,
където бяхме се за среща спогодили
там с Левски), отстрана ни гледа и се хили,
па току изведнъж: — «Аз да ви кажа вам,
като ви слушам тъй одеве нанасам
да се делякате, на памет що ми падна:
отколя имало два циганина — гладна
и жъдна братия, петите имот глад
се пукат: — „Ех, сега, подзел едина брат,
да има топъл хляб, па бучица и друга
и сиренце, таквоз…А? Както сме се тука
излегнали така… Какво ще кажеш, а?“
Преглътнал другия на сухо слюнка: „Ба!
Та то се знай — за кеф би станало попара.“
„Ха, та демек на теб, таз и онази вяра,
сал сирене и хляб не стига? Ти демек…“
„Ц! — онзи на това: нали според човек —
таквоз се теб яде, а мене пък такова.“
Така на приказка, тоз слово, онзи слово —
че до лобут… Тоз дръж и онзи дръж — пердах
до бога! Най-подир един ги сиромах,
случайно татъка минавайки, разтърва.
„Попара — сирене и топъл хляб“ — тепърва
едина се от тях обажда: — „На колай
дали ще видим ний, туй само господ знай —
а днеска, види се, че само тъй с лобутя
ще си останеме.“ И вашта ура-тута
е за попарата на циганина. Хляб
вий още нямате… Вам, вижда се, че слаб
е господа, затуй така… Потрайте, хора!»
И Левски се засмя и аз. И на раздора
се тури край. — А прав, ей прав си е Първан.
Ти на Оборище се дърля кат разпран —
защо? Знам, знам, потрай… че ти си имал право,
не значи още то, че ти си прав. Наздраво,
не значи! Ние тук си гърлото дерем,
залягаме как-как народът да сберем,
и да му вдъхнеме в светото дело вяра —
а на Оборище такава ти попара
забърка, и сега тук в къщи си се сврял
и махнал си с ръка на туй, що си радял
с години. И какъв ний пример ще дадеме
на тез, които ще днес-утре поведеме
в борбата — един друг когато се така
ядем? Ти помисли.“
— „Не съм дигнал ръка
нито от делото, нито пък от народа…
Но, да прощавате, на някакъв Войвода
за кефът, аз не ща да мигам, като псе
на лапавица. Знам, той иска вся и все
да бъде. Виждам аз какво го него блазни —
а вий сте седнали, на с приказници празни
за цигани да си залъгвате ума.“
Тук скочи поп Матей, закашлян от дима
на новопалната цигара, и замаха
с ръка отпреде му: „Я гледай, сиромаха,
какво го жегнало! Тогава друго чуй:
любезния за теб и мен народ, за туй,
което правите, е казал хоратата:
най-първом риба се вмирисва от главата!
Или и туй е лаф-бошлаф? Ти мислиш, ний
спим, другите кога говорят. Не се крий
бодил в торба…Къде Войводата замеря
ний не знаем, виждаме — не сме хемен от вчера…
Ала защо, защо подигаш само шум?
Ще дойде време, той и сам от тоя ум
Ще се остави… Не? — Та ний щем го принуди…
Но днес? Сега! Ти сам го виждаш как се труди,
заляга, делото да доведе докрай,
какъвто ти и аз и всякой го желай!
Дойди на себе си, Младене. Само мъртвий
е без кусур. До днес ти дал си сума жъртви,
и тази направи — обиди забрави
(ако душа ти крий такива), остави
и разпри настрана. На делото душата
си ти, и пак ти — той на него е крилата!
Нито без тебе той, нито без него ти.
Орелът в небесата кой знай дали ще лети,