ако крилата му душата не засили:
крилата може сал дух силен да окрили!
Един без други вий не можете — без вас
не може делото! Почакай, до ще час
за разправии… Тук без него се не може:
и ако той от нас се махне, не дай боже,
тогаз я зарежи — тя беше… Няма кой
да го замести. Знам, и ази знам, че той
понякога съвсем през просото я кара,
и прекалява го; но имат сляпа вяра
тук в него всички — а това е то, това,
което липсува на всинца ни. С слова
ний убеждаваме, разправяме, кроиме,
а реже само той. С едничкото си име,
ний що не можем с дни да стори, той за час
извършва. Ето на и в Мечка: ти и аз
и други как се не напъвахме? — Мърцина!
И убеждавахме, и псувахме: година
се мина, не можа все пак да залови
там корен делото… Той само се яви
и — беше! Пред Васил в четвъртъка се тамо
изтърсихме… Къде с усуквания! Само
една-две думи — на, готово на тава!
Во черква вечерта се сбраха до глава
и клетва сториха пред сабята и кръста…
Това се казува — да си помахаш пръста
и мъртъвците да събудиш за борба.
Той отреден е от самичката съдба,
това, което ний не можем, той да може.“
В миг, сякаш сепнат, сам речта си уталожи
оратора, брада поглаждайки с ръка.
Неопитен аргат на сприхав кон така
понесен, оглавник опъва и извива,
а пъргавия кон, размятал буйна грива,
пръхти, стъписва се, възправя се, играй
поволно и върви, където си желай,
а не където го аргатинът управя —
додето сам запре. Озърне се тогава
яздачът, оглавник опънал, но не знай
да го подкара ли, или така да трай,
докле сприхавостта на коня се развърне.
„Не ще ни хората“ — тук Дивисил завърна,
като изтърси от чибука пепелта
и дига да допий ракията. В речта
на поп Матея той май много не внимава,
но щом бъбривий поп почна да възхвалява
Войводата, от страх че той ще прекали,
а че и най-подир съвсем ще развали
това, което те си имаха на ума,
подзе —
Но тук Младен превари го през дума:
— „Добре е, отче, туй що казваш ти, добре.
Разбирам. Ала мен, мен кой ще разбере?
Аз виждам ясно той каква игра играе —
и зорът му що е… Че нему се желае
да вземе делото всецяло сам в ръце;
той има само туй най-вече на сърце:
той да нарежда, той да дига и да слага,
той тук, той там, той вред — където той наляга,
там да върви! И вий му дадохте в ръка
власт за това! Или, или не е така?…
За свойте работи народът дотогава
заляга, докато за свои ги съзнава,
докато юкът им сам носи ги на плещи.
А днес? Той отстрана ще гледа и сумти
отпъден — отреден на някакъв войвода,
насила волята да върши… За свобода
ако въстава, той въстава не че аз,
ти, той и някой друг му дрънка во захлас
таквиз и онаквиз идеи неразбрани,
а че болежът на развредените рани
на туй го нуди. Знай и вярва той това,
не що му бъхтим ний в коравата глава,
а що душата му, сърцето му що трови.
Ний ново здание градиме, а основи
му туряме гнилеж — и то ще се срути
при първий вихър… Но защо ли са хорти!
Нали Войводата един ще разпорежда?
Во всичко, казвате, едничката надежда
че той е, делото че само той докрай
ще да изкара?… Но там, сабя де играй
и пей куршум, кому е сигурен живота?
А случи ли се пръв самичкия Войвода
да падне в бой — тогаз? Отново под хомот —
и двойно по-жесток, безпомощний народ
ще да превие врат… Желаеш ли свобода
народу, ти не се поставяй над народа —
а с него заедно върви, дели беди,
дели и тържества. Клон от дъбът бъди!
Откърши ли те гръм — смъртта ти да не сети
могъщий дъб: един падна от клоновете,
но все са читави пак другите, и с тях
пред бурите се горд изправя той без страх.
Така разбирам аз и за това се боря.
Мълчах и траях — но пред вази ще разтворя
днес картите си, та“…
Но бързо Дивисил
сега подзе: — „Така, така е, синко мил.
Ти мислиш може би и хубаво и здраво;
но мене позволи да ти го кажа право —
ти млад си! Откак свят светува, на света
прибързана всякога била е младостта:
че тя ни хората, ни живота знае
тъй, както трябува — и повече мечтае,
по-малко мисли. Тя с идеи и мечти,
като топола се издига в висоти —
но затова пък тъй и слаба сянка сени!
И не под нея се отбива заморений
от жега пътник. Аз не първи път сега
те слушам да роптайш, и слушам те с тъга
против Войводата светкавици да мяташ,
като че ли против измамник — а не смяташ,
че като теб и мен е българин и той…
Ако за делото той има възглед свой,
нима това е грях? Грехът е, че и двама