претрополяха там нататък. Поп Матея
тук сдърпа Дивисил, и бързо в нощний мрак
те литнаха след тях…
И всичко глъхна пак.
И чут бе само туй в безкрайните простори,
сама на себе си що си нощта говори.
Песен четвърта
ПЪРВИ ДЕН
В шемет. — Пролетни призори. — Нападение. — Младен гърми. — В двора на поп Матея. — Войводата почва. — Води ни! — Ранни гости. — „На отвъдния бряг“. — Изповед на Младена. — Из града. — При трупът на убития. — Превземането на Конака. — Грах. — Зеленгора. — Реч за първия ден и светия гняв. — На мегданя. — Напред! И все напред! — Поет. — Дивисил, Смил и Белина се счепкват. — Каменоградския Плутарх на работа.
Не мигна нея нощ и шеметен из двора
Младен се луташе самотно. Разговора
на старците, така нечакан бурен край
взел, изненада го и сепна. Без той да знай,
без да се сети сам, в гневът си той разтвори
на свойте помисли ковчега: наговори
с онуй, което бе избистрено в умът
отдавна, и това, което първи път
сега избликна тъй през чувствата му лихи.
Така, възпрян от яз посред ливади лихи,
поток през вадата се бистроструен лей,
покрай нависнали къпини, сляз и брей,
и воденицата подкарва равношумно,
там долу под брега. Но буря свий — безшумно
вълни се през вълни потирят и летят,
и яз и брегове прелели, къртят, рват
и влачат, що им се попадне, мътнопенни,
бог знай защо и де…
Отдавна, възмутени,
отидоха си тез, които с благ ниет
при него дойдоха, а без да щат, с подзет
несгодно разговор, съвсем си преградиха
път към сърцето му; — отдавна лъхна с тиха
милувка челото Младену на нощта
прохладний кротък лъх, през цветните листа
градински — а все пак у него не сподави
туй бурята. За миг той сякаше забрави,
и други мисли му обхванаха умът.
А ей на паметта из таен някой кът,
като че облаци на небеса разсъмни,
примъкнат се за миг, един по други тъмни
слова и засенят душата му. Той спре,
смутено поглед тъп в нощта нанейде взре,
и тръгне пак…
„Така! Те право ми натякват… —
За тях е всичко той. От него те очакват
и виждат в него ключ за всичките врати —
вълшебен ключ! Иди, та им разправяй ти!
Кому? По вятъра и гняв и думи прави…
За истината тез кратуни са корави…
Да ги строша? С какво? Защо ли?“ И възпрян
таме до стълбата и пак в тъмата взрян,
той дълго тъй стоя, като че ли замаян
от вихъра кипещ в душата му. Спотаян
зад тоя вихър нов, налетя го сега
рой други размисли — и остра сви тъга
сърцето му. Миг, друг — и всичко му се стори
така безсмислено, безумно: да се бори
и надделей — така безцелно… че и сам
се сепна той и дъх да проведе едвам
можа, за гърлото от стон неволно сдавен.
И пак отново той под дървесата с бавен
ход тръгна, все така с оборена глава,
извил ръце отзад — и спре се пак, едва
закрачил, като в миг да си припомня нещо.
А мъката му все по-остро, по-зловещо
сърцето свиваше… Съмнението вби
нечакано стрела в душата му и впи
острилото си тя дълбоко, и разтвори
пролука за онуй, което той затвори
на миналите дни зад тъмните врата…
„Що диря ази тук? Аз сам гася свещта,
която бях призван да паля. Дали има
в туй смисъл някакъв, бог знае. Двама-трим
насам го дърпаме, два-трима пък натам,
а онзи, врявата за който става, сам
безсмислено стои и чуди се с умът ни.
Но само той ли е, що има мисли смътни
за… Е, та враг го взел!…“ И в миг из паметта
цял вихър образи и мисли излетя —
и той възчуден се наоколо огледа:
като че давни дни завесата си бледа
откриха и се те един по друг оттам
извиха… „Откъде? Защо?“ Доде едвам
да се попита той, те в мрака беззаветно
изчезнаха назад, пред други рой несетно
стъписани… На, ей самия му баща,
съсухрен старец, блед, с замряла на уста
молба: — „По крив си път ти, синко мой, ударил.
Родители и дом забравил, занемарил!
Безумна е мечта това, що гониш ти:
а малко ще да знай живота за мечти —
огледай се и виж…“ — „Отде? Защо?“ — И гнявно
отърси той глава, тез образи, отдавно
забравени, дано да ги прокуди пак,
които бозна що из нощний полумрак
привика, и без туй душата му смутена
да давят и гнетят. И заведнъж Младена
обхвана с трепет… Ей невръстния му брат
сред стаята прострян, и други непознат
до него — зинали две черни грозни рани…
Случайно насред друм от пътници прибрани,
донесени дома… Над чедо с пронизлив
плач бий се майка му, а мрачен, мълчалив,
впил поглед, отстрана бащата е застанал…