В ням ужас сврените при яките врата
наскочиха. И сам на своята засада,
от своя гръм Младен се сепна в изненада;
а веч низамите, ударили на бяг,
в несвяс се пръснаха, пред тъмний къщен праг
в кръв повален другар оставили… Ей светна
гръм из прозореца… Обади се и метна
Младен в отвъдний двор, където вече с вик,
през джаснати врати отвътре, подир миг
се урна рой мъже — събраните во къщи
среднощи на съвет. И най-напред могъщий
ръст на Войводата изстъпи — до прагът
на поваления низамин на трупът
се спрепна… С шум и вик се тамо навалиха
и другите, трупът в почуда обградиха,
с гърч що се мяташе и стенеше пред тях.
С див рев се изведнъж намръщения Влах
върху му хвърли, в миг му дрехата разкъса
и в раната му впи устата си. В погнъса
го срита Дивисил, а буховеца Влад
го скепса за врата и гнявно го назад
отметна. Но уста все пак да впие свари
намръщения Влах в кръвта, тъй като стари
обичай беше му от вехтий хайдутлук —
и без да сети сам кога и как, и тук
в миг нещо към кръвта го тласна. Той в Балкана
с хайдути заедно от пора още ранна
отрасъл, виждал бе самичък неведнъж
на първий враг в кръвта и най-юначен мъж
да се кръщава тъй — юнащина да кръсти…
И от устата си кръвта избърсал с пръсти,
засрамен и все пак доволен, отстрана
се той изправи там до бялата стена
облегнат.
Между туй, Младен и Делибана,
Дойчин и поп Матей, претърсили сайвана
и плевнята отвъд, се през широкий двор
завръщаха назад, надали вик, топор,
нож, пушка грабнали — каквото който сварил;
и спряха… Като труп левент снага стоварил
насред самия двор, лежеше Борован
(тоз, дето Чиф-и-тек бе в Каменград зован
на подбив), за нозе обвързан и ръце
с въжа, с затъпкани уста, издул лице —
и не помръдва се, пъхти и тежко диша.
Над него струпани, тоз дърпа му каиша,
въжата онзи му прерязва с остър нож,
а из устата му измъкнал шарен пош,
Матей разглежда го и някому се кани
с глава. Пред мъртвия низам оттатък сбрани,
сега се урнаха и другите насам,
и екна нова глъч. Развързан, но едвам
на себе си дошел, се на нозе изправи
и зина и с ръце замаха да разправи
как го извардили, свалили — но пелтек,
какъвто беше си от рода Чиф-и-тек,
така се в думите забързал, запелтечи,
че пръхнали от смях, и проумели вече
сами, събраните наоколо му пак
се пръснаха. За страж поставен в нощний мрак,
ще има той защо в живота си бездомни
и тая тъмна нощ и своя хал да помни.
Докле се лутаха и глъчкаха така,
тоз тука, онзи там, из двора се мрака
народ събра, един по други неусетно,
ухилен този тук, а онзи, неприветно
намръщен, дига глъч, а трети, хе отвъд,
се дърли — ту извий, ту сниши си гласът
и току вири пръст и тика към вратата.
А из градината, където дървесата
в премяна пролетна от бурен пъстър цвят,
пояха утрото с бои и аромат,
там други пръснати се щурат и навеждат
над рохките лехи и стъпките оглеждат,
като че бозна що им могат обясни
те зарад гостите среднощни. Отстрани —
на старий поп Матей и Вела изподтихо
разправяше Младен; и снощната си лиха
закана и сръдня забравил, старий поп
го мирно слушаше, що ли не на вързоп
брадата си заплел от свиване с два пръста.
А от минута на минута все по-гъста
по двора стича се навалица отвред —
най-шумна, дето бе Войводата посред
застанал — дивния сега и за познати,
и за ония, що го виждат днес — в позлати
цял, и оръжие, и дрехи. Горд блести
смел поглед — горда реч на устни му трепти;
и слушаха речта те смаяни, в забрава.
То беше горда реч за вечно жива слава
на тез, които са обкичили чела
с венец на подвизи, и чиито дела
са на скрижалите на съдбите народни,
со златни писмена написани. Свободни,
които са били в живота и смъртта…
И вдъхновено тъй завърна той речта,
десница с горд замах тържествено издигнал:
„И своя идеал чрез техния постигнал,
не е днес роба роб — тоз, който за борба
меч дигна — да реши сам своята съдба.
От прежните борци което бе мечтано,
днес виждаме го ний на дело оживяно!…
Ден дойде. Ден велик! От него в бъднини
ще се броят онез свободни, ясни дни,
които слънцето честито ще огрее,
зарад честит живот. Че пак ще оживее,
чрез нови подвизи, отново роден край…
Свобода или смърт! Пет века вече трай
и за възкръсен ден народа се очаква,
и в мрак на неживот живота си оплаква.
И ето дойде ден — и с тоя ден живот!
Възкръсна днеска пак един умрял народ.