държеше делото — и може би до край,
какъвто никой тук от нази не желай,
довело би… Това, което съм говорил:
пак ще се боря аз, тъй както съм се борил —
за него… Но кога се готви върху нас
напаст — не пита се дали е сгоден час,
нито пък дали сме приготвени, се пита!
Ръцете сгърнати — това не е защита,
страх от бедите не спасява от беда!
Превари ни врагът — сега е нам реда
да го превариме… Съратници! Другари!
Достойни за това, което ни завари,
да бъдем — за денят, во кърви осветен!
Победен ли е той, или на пропаст ден —
велик и свят е ден! Това едничко зная; —
и в него е за нас началото на края!
Готви се, но бъди и с малкото готов!
Когато позове живота — първи зов
в юнашкото сърце пръв отзив да намери.
И свят успех крила над нази ще разпери.
И дълг и свят завет ни вика да вървим
на смърт или живот — и ний ще победим!
Че силата ни е во вярата ни свята —
победно в битвите оръжье на земята…
Приготвили сме ний, каквото сме могли —
и вяра в делото дух смел ще окрили
за подвиг. Може би то малко да се види
на тия, що им се живот за подвиг свиди —
но в малкото личи великата душа!
И казано е: Аз тогоз ще възвиша,
духът си който сам е възвисил чрез вяра!
Бог с нази е, че бог на подвиг ни накара.
Напред!…“
И спусна се Войводата сега
пръв и Младена той целуна, през снага
прегърнал. Другите подире му. И екна
вик, неразбрана глъч. Широко паст разчекна
Грах с вик да иска реч, но в тая врява кой
чу, и да чуй ти ще!… И целия си рой
в миг с крясъци навън на улицата узна.
Заглъхна. Сякаше на устни пръст да турна
и умърлуши се преди минута шумний
двор. Само две гугувки сладкодумни
се надпреваряха да гукат, без да щат
да знаят що ги е подзело, та крещят
и накъде се тъй изметоха из двора
невиждани друг път, и по туй време, хора.
Но ето ги и те, че пръпнаха — по тях
из ведрината шум претрепка… Ето смях
се счу нанякъде оттатък през дувари,
и се смълча, като прерязан в миг. Две стари
жени надникнаха през пътните врата
и млад един левент, но плахо се озърна,
и връцна… Тласна се о вратнята, завърна
и в двора вътре чак затири се дете,
бог знае откъде, бог знае за къде
и дали не така случайно тук се втурна:
ей спре, изправи се, на устни палец турна —
но зиналата паст на мъртвия низам
и погледа му тъп съгледало едвам,
през потите назад то духти изведнъжка…
Из къщи гърлест смях и препирня се мъжка
счу и по стълбите заслязваха Върбан
и Граха, стария Братое и Китан,
а ето най-подир и Райко Самохода —
и всички, слезли там, приклекнаха при входа
пред още топлий труп — донесли куп листа
в ръце, и топнат пръст, кръстосвайки с кръвта
отдолу всякой лист — печат. И мълчаливо
печат подир печат те слагаха, грижливо
готовите листа на голата земя
около себе си отмахвайки — писма,
с кръв подпечатани, с които се народа
привикваше на бой, вестеше се, свобода
че е изгряла веч — великата борба
че е подзета, — сам на своята съдба
че той е господар… А мъртвий труп, разгърнат
пред тях, раззинал паст, бе надалеч извърнат
изцъклен поглед впил; но никому от тях
не идваше на ум да го погледне. Грах
един тесака му да откачи протегна
ръка — но дръпна я в миг още щом посегна,
и белите листа, на десния си крак
върху коляното, закръсти с кървав знак.
И глуха тишина — и мъртвина, би казал
човек, владееше, отдето бе излязъл
живота преди миг и с гръм и викове
полетя живите на подвиг да зове…
А из града, кой знай къде, са разпилени
зареяха онез, които възхитени
и с вик и с гръм оттук излязоха. Един
с Войводата назад остана само Дрин,
и с форма спретнати набързо Смил и Влаха,
и до ушите чак ухилени. Вървяха
те бавно. В глухата зловеща тишина
глъхнее техний вик — стена го о стена
отблъсне, през дувар отметне го двори
и тамо спотаи; отнейде се отвори
прозорец — рошава глава се подаде,
и бързо дръпне пак. Изпънат, нададе
вик Смил — подземе го и Влаха: и отново,
като потиснато, без отзив буйно слово
замре. По викове и гръм ей проехти —
но никой се на гръм, нито на зов вести
при тях. Сегиз-тогиз далеч се някой мерне
през улиците бръз, и силуети черни
потъват татъка. Измрял е сякаш град!
И сенки някакви таинствено назад —
напред се щурат там. Като че непознати,
в незнаен някой град, те бяха чудновати
со своя гърлест вик и пъстро облекло:
чер и висок калпак, подкривнат на чело,