со златен лев отпред и стрък зелен, забоден
до него — здравец, с дъх и сладък и угоден
на младите сърца, во който са живот
и смърт у простия и верещи народ
осимволени: бял, напет сюртук, обтегнат,
обшит с зелен гайтан, на кръста долу стегнат
со сабя змеица на чер мешин колан.
А над юнаците се дипли кадифян
червен байрак, обшит с ресни от жълто злато;
и двете му лица извезани богато —
отсам е разярен, изправен гордо лев,
като да е на враг раззинал грозно зев,
и стъпил со нозе на месеца двуроги;
отвъд са думите тържествени и строги —
свобода или смърт… Ни стар, ни някой млад
е виждал някога да ходят в Каменград
подобни хора, вик подобен не е чувал,
ни гръм. Че Каменград ще се е разбунтувал
днес, никому не би дори и на ума
дошло — и всякой се спотайваше дома,
или по работа, нанякъде излязъл
отрано, ни нощес, ни вчера забелязал
да става нещо тук…
Но ето — гръм е! Чуй!
Там някъде отвъд… Къде? Какво е туй? —
Ей друг… И трепетно юнашките забиха
сърца. По гръмът гръм — и ето зачестиха
из целий град, таме най-чувани отвъд
през Луда Яна. Път по-прав да пресекат
се бързо спуснаха юнаците, смутени
до преди миг, сега отново ободрени.
А ето и Горчин, ей Ворчо сам, стъкмен
за бой, насреща им излязоха с зелен
на чело здравец. Чуй! Бучаща, неразбрана
глъч, залпен гръм — тътнеж — навалица насбрана…
А ето стичат се и други там отвред.
В миг, като сепнати, един по други ред
отвсъде ревнаха черковните камбани —
и клепала след тях, като че разиграни
рой палави деца около стар баща,
се запреваряха — и трепна пустошта,
събудена завчас от своя тих и смътен
сън, и понесе се далеч тържествен тътен
над пламналий во вик, въстанал вече град.
Около знамето и бледноликий млад
Войвода буйна се дружина бе веч сбрала —
и втурнаха се те надолу като хала.
во други тамо бе отдавна настанен,
те дето бързаха. Преварил бе Младен —
и камений Конак со своята дружина
обстрелваше: заслон където двайсетина
низами свариха да найдат, същи тез,
които по градът се лутаха нощес
и дебнешком на път и кръстопът ловяха
кого де сварят… Там един през друг пищяха
куршуми — пляскаха о яките стени
и се отмятаха на подплес настрани…
Отвътре скритите мълчаха… Замълчаха
и вънка. — Край стени промъкнаха се Влаха,
Китан Загореца, Хъшлака, Влад и Смил,
понесли брадви. Пръв Загореца, извил,
халоса с брадвата вратата, с лост подпряна
отвътре. И гърмеж и емнат вик престана,
като по заповед — и само как пращи
дебелата врата бе чут, и как ехти
отвътре в пустий двори удар подир удара.
А брадвите една по друга се в превара
върху й сваляха, додето изскриптя,
на дългите рези увисна, изпращя,
навътре в двора се тя навали и урна —
през нея шумно се навалицата втурна,
таме по стълбата претрополя за миг,
и да троши врати и прозорци се с вик
нахвърля. Изведнъж, тъй както беше бясно
полетяла напред, се урна пак несвясно
назад по стълбите: през джаснати врата,
вдън тъмний коридор, внезапно изехтя
отвътре дружен залп и дим и огън блъвна —
и с вик из стаята низамите се стръвно
изсипаха навън. Нахалос профуча
нечакания залп и татък изеча
високо пролетял над глъхналите двори.
Един и друг куршум, отплеснати в простори,
просвириха далеч, а срещните стени
пък други тук и там разкъртили — вълни
прах от мазилката по тях избиха само.
И на Хъшлака там над схълменото рамо
изписка лют куршум витий му мустак
опърли. Сепнат се намръщений Хъшлак
извърна, тъкмо там чаушина когато,
полетял на навън, се беше на вратата
изправил — сви, изви и с тежкия топор
го сврасна в челото… И чак на равний двор
се пръсна мозъка отхвръкнал през чардака.
Да беше мерил, пак едва ли би Хъшлака
можал улучи тъй — и грохна подкосен
назад юначния низам. А разярен
се втурна в стаята Хъшлака, ей и Влаха,
а ето и Китан — и с брадвите косяха
де кой попаднеше. Едина само Смил,
и поразен и ням, се беше тамо свил
край бялата стена, когато префучаха
низамите навън и в двора полетяха
да бягат — и тогаз остана си той пак
недвижен. Храбър бе и угледен юнак,
но го за първи път гърмеж залпен слиса.
Пръв път що е барут юнака помириса.
През двора между туй ударили на бяг,
летяха плахите низами — едни чак
високия дувар наети да прескачат:
и строполясват се назад и пак се качат,
а други — ето го един едвам възйет,
и тъкмо горе се изправяше с ниет