донесени… Оттам по белите стени
картини, стегнати все в рамки позлатени,
се вият дълъг низ, изкусно наредени —
три на самата сред: могъщий цар Асен
до трона прав стои и поглед вдъхновен
отправил в небеса — като че да ги пита
во подвигът му смел дали съдба честита
го чака?… Ето там великий Симеон
с дружина отборна, на буйногривен кон
възседнал, в Цариград тържествено навлиза,
понесъл ключове, насреща му излиза
из порти Николай Мистик и сам Роман
Лакапен. Над стени там горе е насбран
народ и вперил е в войтелини очи —
един при тях, отпред, разправя им и сочи
с ръка: той някога, навярно, ще е бил
в плен и онези там, в които взор е впил,
добре познава… Ей и трета път отляво:
под сенчест матор дъб е седнал величаво
Крум. Из гората се войници надалеч
събират — два от тях поднасят му на меч
отсечената в бой глава на Никифора.
От миг на миг по-жив и волен разговора
Ехти в широкий пруст. Два свещника едвам
посред на масата светулкат, в ясний плам
на буйния оджак възмогнат, замъждели —
тъй като в небеса звездици закъснели
мъждят, иззад гори щом месец засияй.
Как тоя буен плам си охолно играй
по тъмните стени с отхвърлени сянки!
Като че вятър лих с широколисти гранки!
Ту свий и сблъсква ги, ту метне, разнесе,
чак до потонът ги нагоре отнесе,
и ги разхвърля там по старите отбрани
тарелки и тави и лъснати сахани,
като огърлици нанизани надлъж
върху полиците — превий ги изведнъж
и превърти оттам и сниши чак до пода,
и се шегува с тях тъй както му е сгода.
А тези, чийто отсенки буйний плам
размята, в двоен ред събрани бяха там.
Край огънят, отпред, по-старите седяха:
Марин Белина, Рад Радойков, зван и Влаха,
затуй, че някога по Влашко нейде бил;
а по средата им сам дядо Дивисил,
комуто челядта полвина село прави!
Седемдесет годин на плещите си здрави
той носи; три роди човешки преживял,
три сина сокола в земята закопал
и още се на три и радва и гордее.
Сърцето младо е, макар да се белее
косата като сняг. И неговата реч —
спокойна, ясна, бе прочута надалеч
по свят! Не всякога обича да говори
той, но пък затова, когато реч отвори,
не думи сякаше из старчески уста
се ронят, а цветя на мир и на света
утеха — с мъдростта на опит оросени,
и бистри ставаха душите най-смутени.
От младини не бе той хващал ни една
от книгите, на ум во днешни времена
що учат хората; и библията само
четеше. Някога превий глава над рамо
и почне — и таквиз разправя! Напокон
Белина стареца нарече фармасон
за тия; тъй си го и хорицата прости
зовяха досега — а още, че през пости
той не държеше пост, макар на вяра твърд.
И богомолник бе и благ и милосърд,
И в струване добро не знаеше почивка.
В несгоди и беди не падаше усмивка
под рунтавий мустак от старчески уста
и поглед ясен; но зад тая яснота
и зад усмивката на устните му свити
като че ли слова неказани и скрити
понявга трепваха… на нещо тайно знак?
Те само трепваха и скриваха се пак…
Отдясно стареца самичкият стопанин
бе седнал, първенец почтен, Дойчин Диманин,
с калъпен морав фес, до вежди схлупен чак,
подхапал връхчеца на левий си мустак
и дългия синджир на златний си часовник
увивайки на пръст. Като добър къщовник,
самичък рядко той отваряше уста,
и не пребиваше на гостите речта.
Но и за него пък наваксваше Белина.
Започнал беше той, и вече пред стотина
предмета претърчал, в Елада ходил чак,
към прежний разговор да свърне смогна пак
отново, и така захвана да разправя:
— „То тъй е. Умному и мало довелява,
що има стара реч. Но нейсе. То се знай,
че всичко на света си има своя край!
От памтивек до днес и опит и наука
доказуват това… Дълбока е поука
на елинский мъдрец в безценните слова:
Достойний мъж не се познава по това
к а к в о започва, но от д е и к а к започва —
дали по правий път кормилото насочва,
или току така подкара я насвос…
Изуй цървулите — и през морето бос:
че всичко е късмет!… Какво например, стана
с ония дето все минаваха Балкана?
Язък и туй за туй! Не му е път оттам,
през Дунава отвъд, от Влашко — а отсам,
където й гняздото. В недрата на народа
ори и сей, и трай — хелбетя до ще сгода
да цъфне и узрей… Дочакал тоз колай,
запретвай сърпът — ряз! И на ти тебе край!“
При тези думи той ръката си издигна,
скриви я като сърп, с едно око подмигна
и рязна в въздуха… Без малко тоя мах
поджънал би носът на сгърчения Влах.