светия гняв: гневът на скръбните души!
Дано го радостта у вас не заглуши!
Че тъй е писано: въстанал ще посегне
роб към потисника, и няма да убегне
гневът тоз, който е душите хранил с гняв!
Светия гняв и в нас опази оня здрав
дух, който вихъра на днешний ден раздуха.
И в родните поля, до днеска дето глухо
и мъртво е било, той робския народ
на битви въззова към слънце и живот.
Светия гняв! Кърма на всяка земна буря —
той всичко ще развей, той всичко ще разтуря,
което нам до днес запречвало е път,
за да излезем там и ние, де вървят
и други, дето сме ний някога вървяли —
към волен свой живот, към свои идеали.
Нима ще служиме на чужди все за бръв!
В живота волята последний прави пръв!
Напред! Ще подкрепи бог нашата десница!
И ще пробием ний с меч пътя из тъмница
към въздух, ведрини, свобода и живот!…“
И гръмна изведнъж, подзет от цял народ,
отвсъде: „С нас е бог! Води ни ти, Войводо!
Напред! Води ни ти на смърт или свобода!…“
И дълго тоя вик не млъква. Тук едвам
пресякнал, ето пак се някъде оттам
подземе, урне се; ей татък се преметне,
а ето, че разлян до редовете сетни,
се пренесе далеч — и глъхнал уж, за миг
отново емне се засилен двойно вик —
и всичко сякаше потъне там заляно
от него.
Слънцето, отдавна вече спряно,
като че вгледано и то самичко в тях,
се бави и трепти му златний топъл смях
над глъхналия град и таз хилядоглава
тълпа, що от зори с гърмеж и вик и врява
гъмжеше около високия Конак,
там на мегданя. Ей и пладня мина. Пак,
бог знае за кой път, камбани зареваха,
на служба като че тържествена зовяха
народа и без туй на тържество събран —
и служба служеха призван и непризван,
на кървавия бог на земната тревога.
И в служба хвалещи над боговете бога,
те бяха времето забравили, макар
десети път да би сахатя, вече стар
и свикнал времето без грешка да отмеря.
Чуй! Единадесет удари! И вечеря
ще да забравят те, тъй както и обяд.
Свободата смири там всякой жъд и глад.
Но не нахрани тя еднички сал децата,
и те, тържествено захапали коматя,
подскачаха насам-нататък. На съвет
около младия Войвода, там насред
мегданя, сбраха се юнаци най-отбрани,
и дълго с общ съвет къде, какво да стане,
решаваха. Ту глъч се дигне между тях,
ту някому речта пребие буен смях,
ту се издигне строг на гордия Войвода
гласът — и млъкне там, кой знай в каква несгода
вещаещ паметен, но неразумлив мъж.
И тъкмо взетото решенье изведнъж
Влад Снопа вписваше, гологлав, строги бледен,
со пачето перо, над масата приведен,
на бял хартиен лист. Макар от прежни дни
да бе решавано — но сума празнини
се в тях решения показваха наяве;
и право помена от Бъта даскал Славе:
какво ще повреди, че имало повтора —
ще го тъй повече запомнят всички хора…
Захожда слънце. Ей решили тоя ред
пак у Дойчинови довечера съвет,
те станаха… От тях се най-напред подйемна
там първата вълна, и блъска се и стремна
нататък целий ден бучащото море
от хора — и далеч, додето се озре
би могъл погледа, вълна вълната тласка
и шири се далеч и по-далеч. Пребляска
таме оръжие, там дигнати ръце
се люшнат в въздуха; а отстрани, лице
извърнал, дигне вик там някой и подзето
го емнат около — и забучи морето
от хора, вече път все към една страна
подзело, и вълна по друга се вълна
натам преливаха, и както из вълните
кораба белокрил изстъпя и се хити —
така сега над тях сърменодрехий млад
Войвода, яхнал горд зеления си ат
арабски, начело на буйната дружина,
пред знаменосеца, изстъпи там и мина
напред. Ей млад певец издигна си гласа
подзе дружината — и гръмна в небесата:
Напред! И все напред! Към подвизи и слава!
На робство и на гнет последний час настава!
И слънцето изгре — свободни да ни грей!
Тоз, който в бой умре, в смъртта ще оживей!
Напред! И все напред! Да няма пръв и сетен!
Сплътени в строен ред към идеал заветен,
към който е лице обърнал цял народ —
и всякое сърце, жаднеещо живот!
Напред! И все напред! Реки от кръв пред нази
и трупове безчет — ний тях щем ги прегази!
И на желаний бряг ще минеме отвъд —
над петвековний враг ний носим божий съд!
Напред! И все напред! Десница да не слабне!
Юнашки е завет — победата ще грабне,
когото обичта на подвиг вдъхнови
со мечът на смъртта живот да обнови!
Напред! И все напред! Към подвизи и слава!
В сърцата най-напред свободата изгрява!
В сърцата тя изгре — делата да огрей!