Тоз, който в бой умре, той вечно ще живей!
— „В сърцата най-напред свободата изгрява!“ —
пошепна Дивисил, сред общий вик и врява,
най-ясно тез слова от песента дозел;
и бодро стъпвайки, макар глава привел
и на живот и на години под товара,
той за безчетен път на памет ги повтаря:
милувка майчина на първенче дете —
така погалиха сърце старешко те,
тъй дивно казани словата вдъхновени…
И сбърза той напред, през редове сгъстени,
там, де на младите начело млад юнак
вървеше, под самий развеян горд байрак:
„Юначе, никога не съм аз чул такава,
тъй дивна песен! Да, свободата изгрява
в сърцата най-напред! Ний носим божий съд!
Юначе, твоето сърце е злат съсъд,
и златни са слова словата на поета…“
Но посред общий вик и песента подзета
отново там, не чу въстаника-поет
словата хубави на старческий привет,
и махна той с ръка и с буйната дружина
подзела песента, и той самичък зина
да пей възторжено — и сам на песента
во буйния възторг изгубил смисълта…
И виде Дивисил възторга му, усмихнат
след него тръгна той, в надежда да затихнат,
да спрат — привета си и своите слова
да му изкаже пак; но вирналий глава
поет, во песента и себе си забравил
и свят, що му е мощ гърланеше. Оставил
най-сетне и поет и песен, Дивисил
се настрана отби там до чешмата, Смил
където беше се на постава изправил,
и той юнаците отдавна сам оставил.
Като змия се вий из улицата там
сгъстения народ; ей вижда се едвам
отпред Войводата и знамето развяно
до него, и гърми все още буйно пяна
нататък песента; — но ето, че изви
далеч край ъгъла дружината и сви
нататък из града. И песента далеко
заглъхна подир тях… И тръгнаха полека
назад към дома си и Смил и Дивисил.
Но дълго и след туй, обръщаше се Смил
вървещата тълпа, и все неизвървяна,
да гледа — как се там, ту пръсната, ту сбрана
на тумби, мъкне тя: или от две страни
по улицата как натрупани жени,
деца по прозорци и порти и дувари
с цветя, кой както веч и во когото свари,
замеря, или пък тъй само пошове
развяват — и крещят детински гласове
и рязко в общий шум прорязани се вбиват.
Едни по други се полека разотиват
тез тук, ония там. И в вечерния тих
здрач счуе се далеч в града нататък лих
вик и заглъхне пак — там буйната дружина
все още шествува… Ей запъхтян Белина
настигна двамата другари и се с тях
потътра сам и той:
„Ех, видех, доживях
да видя и това. И нека бог да дава
да видим самий край и неговата слава.
Сам Платон казува: началото е край!
Почни и продължи — о те се вече знай
нататък.“
Тука Смил му думата превари:
— „Свободата ни днес тъй безнадезин свари,
че…“
„Безнадезин ли! — го сопна Дивисил —
Ти в свойта охлювска черупка си се свил,
в дюкянчето, и там си времето прозяпал; —
ти, брайно, цял живот все глупости си цапал,
и ако друго що не знаеш, то мълчи
по-харно — и върви в дюкяна си влачи
дребът за черги… Пфю!“
Спогледа го Белина
зачуден, а и Смил уста за нещо зина,
но спре, усмихна се — и видел Дивисил,
че го олющи, без да ще да знай, извил
нататък — сам и той възви и го отмина,
не рекъл нищо… Спрян, избърза там Белина
и Дивисила пак настигнал, смеешком
започна: „Нейсе! То, Смил малко си е тром,
но ти пристори го на другия, на Царя.
За онзи няма тоз какво да отговаря
за глупостите!…Но това не е беда…
Чуй как са викнали ония из града,
и кой знай докога така ще обикалят
из улиците… Да. С какво да се похвалят
ще има младите. История кога
ще пишат, всичкото, което досега
е станало, ще го претупат с две-три думи:
плюгавци хората, делата им за глуми…
Започна се от днес историята! Млад
и стар — Войводата ти сам чу: Каменград
далеч зад синура висок на времената…“
Тук Дивисил: — „Да, да! Най-паче през устата
на словодрислювци!“
„Отдето първи знак
се даде първий ден… — не чул Белина пак
подхвана — волний дух убиха у човека
неволи патени пет дълги грозни века —
пет века… Робството душите сниши…“
„Свобода глупавий не ще да възвиши!
Бърборко! — Дивисил отново пак му свика: —
На истинския мъж това не е прилика,
кога му падне чест да види и да чуй
дела и подвизи велики — всичко туй
да го току така, нахалос, издърдори,
во своята душа той нека ги затвори,
и там, в беседа с тях и в тях да се вживей —
тогава правдата духът му ще огрей…“