Сега, на своя ред, запре се и Белина:
— „Бре, невидяло се! Какъв си опачина
пък днеска! Виде се, отсутра ще си ти
на крив крак стъпил. Пхе! По цели дни сумти,
и току изръмжи и сджавка на човека.“
И хванал бравата на портата, полека
отви и влезе си (те бяха тъкмо там,
дошли до къщата на стареца). А сам
нагоре Дивисил отмина в мрачината.
Звезди се сипнаха с тих трепет в небесата.
И в пролетната нощ, тъй кротка други път,
до късно глъч и шум, подзети през денят,
не млъкнаха. И чак зад късни полунощи,
по път и кръстопът залутани все още,
се сенки мяркаха. Но ето тихна вред,
и Каменград заспа юнашка съня, след
юнашки минат ден… Един не си почина,
приведен все така на масата, Белина
и с пачето перо в дебелия тефтер
редеше ред по ред полека и в отмер,
какво е станало, какво е забелязал
сам, или някой друг отсетне му е казал;
а име дойде ли: Войвода, Дрина, Влад,
Младен и Зеленгор, Матей и Каменград,
според цената, сам която той му дава,
с една и с две, дори и с три го подчертава
черти отдолу. Миг понякога запре,
остави настрана перото и въвре
во табакерката два пръста и засмърка
емфе, ослушан как, отвътре в пруста, хърка
стопанката му. Тъй понявга настрана
перо оставил, той в насрещната стена
се вгледа — дето ту се свие, ту разстила
на лоената свещ отсенен там фитила
и като гъба се разпери в миг издут.
Емфени пръсти свий и в сукнений си скут
обърше, сегне с тях и хване симистира —
осекне сдутия фитил и, без да спира
за дълго време, пак зарежда ред по ред
какво е днес било и би ще занапред.
Песен пета
В ЧЕРКВА
Младен на оглед. — Някогашна неизпяна песен. — В черква. — Майка божия слиза от иконата. — Речта на поп Матея за България. — Осветяване знамето. — Благословия на хляба. — Мъдрителя и клисаря в черква. — Цар Иван и домочадие. — Тайна вечеря. — Езерото на ледът. — Гробовете на двора. — След трапеза. — Наздравица. — „Един и общи вик!“ — Изпращат Войводата. — Назад към градът. — Младен и Вела. — Белина, жена му и Ралка. — Пророкувания.
Зората подрани. Настана втори ден.
Рани и Каменград, и пак се подновен
заглъхналия шум отвсякъде подхвана —
шум и гърмежи. Чуй! Ей първата камбана,
ей друга… И нощта, което умири,
събуди го денят — широко му откри
прегръдките си той и ведролик и весел,
от тихи небеса на ранина понесъл
над майката земя благ празничен привет.
А вече плъпнали по улици, отвред
се стичаха мъже, жени и неотспали
деца, които сън чак в късна нощ погали,
и скорна утрото отново пак навън.
Като да чакали да чуят първи звън,
те бързаха сега, все същи път подзели
нагоре, дето се на храма божий бели
оградните стени издигат — и над тях
сахатя островръх. И ведър утрен смях
се ту оттука счуй, ту някъде се песен
извий и тихне пак: из въздуха пронесен,
и бозна накъде отплеснат, пропищи
куршум: ей конник млад таме претропоти;
ей други — сабята в бедрото му се тресне,
и пушката на гръб прищъпната преблесне…
А ето в строен ред, юнака до юнак,
задава се далеч дружина — горд байрак
понесли — на чела со росни китки вити…
Изстъпват бодро те и горди и честити,
че тям е паднал дял байрак да отнесат
во храма божий — там, където из градът
народ на множество невидено се стича.
Ей през мегданя там дружината пресича —
изви през тесните черковни порти в миг
и спре. Из дворите насбран народа с вик
се урна срещу тях насам — и шуми врява.
Тоз тласка се напред, там онзи си проправя
в навалицата път, там трети се провре
едвам, но сблъскан пак, огледва се и спре
и се отново с яд в тълпата запровира —
като че ли гора се блъска и припира,
когато вихър я забий и вършини
залюшка. И едвам, отпреди отстрани
притискани, си път юнаците пробиха
там в черква. Винаги заглъхнала и тиха,
сега, натъпкана и тя с мрака народ
бучи — и рядко кой си там пробива ход.
Открай живот, открай Христова свята вяра
днес вижда първи път и черквицата стара
такова тържество под своя нисък свод.
За първи път сега е толкова народ
насбран — и, непобран, разтуря се по двора
и вън по улици. Нито на храм по сбора,
нито на празник друг кога да е напреж,
не се е струпвало, тъй както днеска, гмеж
народ — на празника на празниците святи.
И майка божия, отънала в позлати
и сърма, майката скърбяща, благ привет
с усмивка пращаше на тия, що завет
Христов изпълняха — за други да са жъртва,
които за живот възкръсваха из мъртво