Выбрать главу

Сега, на своя ред, запре се и Белина:

— „Бре, невидяло се! Какъв си опачина

пък днеска! Виде се, отсутра ще си ти

на крив крак стъпил. Пхе! По цели дни сумти,

и току изръмжи и сджавка на човека.“

И хванал бравата на портата, полека

отви и влезе си (те бяха тъкмо там,

дошли до къщата на стареца). А сам

нагоре Дивисил отмина в мрачината.

Звезди се сипнаха с тих трепет в небесата.

И в пролетната нощ, тъй кротка други път,

до късно глъч и шум, подзети през денят,

не млъкнаха. И чак зад късни полунощи,

по път и кръстопът залутани все още,

се сенки мяркаха. Но ето тихна вред,

и Каменград заспа юнашка съня, след

юнашки минат ден… Един не си почина,

приведен все така на масата, Белина

и с пачето перо в дебелия тефтер

редеше ред по ред полека и в отмер,

какво е станало, какво е забелязал

сам, или някой друг отсетне му е казал;

а име дойде ли: Войвода, Дрина, Влад,

Младен и Зеленгор, Матей и Каменград,

според цената, сам която той му дава,

с една и с две, дори и с три го подчертава

черти отдолу. Миг понякога запре,

остави настрана перото и въвре

во табакерката два пръста и засмърка

емфе, ослушан как, отвътре в пруста, хърка

стопанката му. Тъй понявга настрана

перо оставил, той в насрещната стена

се вгледа — дето ту се свие, ту разстила

на лоената свещ отсенен там фитила

и като гъба се разпери в миг издут.

Емфени пръсти свий и в сукнений си скут

обърше, сегне с тях и хване симистира —

осекне сдутия фитил и, без да спира

за дълго време, пак зарежда ред по ред

какво е днес било и би ще занапред.

Песен пета

В ЧЕРКВА

Младен на оглед. — Някогашна неизпяна песен. — В черква. — Майка божия слиза от иконата. — Речта на поп Матея за България. — Осветяване знамето. — Благословия на хляба. — Мъдрителя и клисаря в черква. — Цар Иван и домочадие. — Тайна вечеря. — Езерото на ледът. — Гробовете на двора. — След трапеза. — Наздравица. — „Един и общи вик!“ — Изпращат Войводата. — Назад към градът. — Младен и Вела. — Белина, жена му и Ралка. — Пророкувания.

Зората подрани. Настана втори ден.

Рани и Каменград, и пак се подновен

заглъхналия шум отвсякъде подхвана —

шум и гърмежи. Чуй! Ей първата камбана,

ей друга… И нощта, което умири,

събуди го денят — широко му откри

прегръдките си той и ведролик и весел,

от тихи небеса на ранина понесъл

над майката земя благ празничен привет.

А вече плъпнали по улици, отвред

се стичаха мъже, жени и неотспали

деца, които сън чак в късна нощ погали,

и скорна утрото отново пак навън.

Като да чакали да чуят първи звън,

те бързаха сега, все същи път подзели

нагоре, дето се на храма божий бели

оградните стени издигат — и над тях

сахатя островръх. И ведър утрен смях

се ту оттука счуй, ту някъде се песен

извий и тихне пак: из въздуха пронесен,

и бозна накъде отплеснат, пропищи

куршум: ей конник млад таме претропоти;

ей други — сабята в бедрото му се тресне,

и пушката на гръб прищъпната преблесне…

А ето в строен ред, юнака до юнак,

задава се далеч дружина — горд байрак

понесли — на чела со росни китки вити…

Изстъпват бодро те и горди и честити,

че тям е паднал дял байрак да отнесат

во храма божий — там, където из градът

народ на множество невидено се стича.

Ей през мегданя там дружината пресича —

изви през тесните черковни порти в миг

и спре. Из дворите насбран народа с вик

се урна срещу тях насам — и шуми врява.

Тоз тласка се напред, там онзи си проправя

в навалицата път, там трети се провре

едвам, но сблъскан пак, огледва се и спре

и се отново с яд в тълпата запровира —

като че ли гора се блъска и припира,

когато вихър я забий и вършини

залюшка. И едвам, отпреди отстрани

притискани, си път юнаците пробиха

там в черква. Винаги заглъхнала и тиха,

сега, натъпкана и тя с мрака народ

бучи — и рядко кой си там пробива ход.

Открай живот, открай Христова свята вяра

днес вижда първи път и черквицата стара

такова тържество под своя нисък свод.

За първи път сега е толкова народ

насбран — и, непобран, разтуря се по двора

и вън по улици. Нито на храм по сбора,

нито на празник друг кога да е напреж,

не се е струпвало, тъй както днеска, гмеж

народ — на празника на празниците святи.

И майка божия, отънала в позлати

и сърма, майката скърбяща, благ привет

с усмивка пращаше на тия, що завет

Христов изпълняха — за други да са жъртва,

които за живот възкръсваха из мъртво