небитие — борци, които любовта
на подвиг вдъхнови за висшето в света.
И свидния привет на майката скърбяща
народа чувствуващ, молитви ней изпраща
и от свещеника възгласяни слова
повтаря шепотом, навеждайки глава
с благоговение и поклон към земята.
Не сварил овреме един на служба свята
и ускорил вървеж, се спущаше сега
Младен към Каменград, надолу по брега
на Каменишкий хълм. Обходи и прегледа
той всичко — виде, сам дал снощи разпореда,
как работата вред кипи… Оттука веч
е видет дългий ред извити надалеч
окопи, а над тях и покрай тях възйети,
нататък мяркат се рой тъмен силуети
на ведрината. Тук един в замах извил
високо търнокопа — до него друг, превил
снага, лопатата в земята с крак набляга:
ей трети отстарна, като че нещо слага
и дига, ту се свий, ту се изправи пак;
там някой отдалеч, ръка размахал, знак
подава някому, и вик се глух проточи. —
Чуй! Сякаш песен е… Ей татък друг отскочи,
и като стълб се прав изправи застоян.
Но поглед другаде отвръна, и възпрян
на валогът, Младен се застоя унесен —
пред него изгледът на някогашна песен
му смътните слова зашепна в паметта —
слова заглъхнали отдавна зад глъчта
на дните — и сега, избили пак отново:
преваряха се те, едно през друго слово,
повели дълъг ред забравени мечти
и мисли — оттогаз, в безсънните нощи,
когато пишеше той Песни за хомота.
Недоизпени те останаха. Живота —
на песните му днес той пише други край…
В ръката не перо, а меч е. И чертай
днес хладно разума не планове за песни…
И все пак зарад тях сърцето често чезне
и спомня си ги то: — „Когато пролетта
со топлия си дъх примами из гръдта
на майката земя, от плуга разорана,
посевите…“ И той се вижда пак, пред ранна
зора, застанал тъй в полето: в далнини,
като сега, вълни се диплят след вълни
по буйнали нивя, вървят и се преливат
към ясний небосклон — и сякаше отиват
към бога: в росните зори да отнесат
те нему бодрата молитва на трудът.
Как всичко бе тогаз тъй хубаво и ясно!
И все пак ясен ум се биеше несвясно —
че нему гения с усмивка не огре
трудът за песента — и тъмна тя умре,
едвам докосната до думите. Съдбата
на ратника народ той в Песен на земята
поиска да възпей — еднакви две съдби
той виждаше во тях, еднакво, и в борби
за плод на своя труд, с неволите вживени.
Земята тоз народ научи и в промени
да знай да съхрани на свойте земни дни
единството — все тя в живот-горчивини
му болките цели с великото търпенье, —
показа му все тя как в мъките свещени
да ражда и кърми живтоносний плод
на своята душа — и неговия ход
насочи в бъднини през времената тъмни.
На дни на рожбата ден за живот ще съмне!
Така в живота бе, така и в песента
той искаше… Нима то само бе мечта?
Чуй как се хлебний шум над нивите вълнува!
И в тоя шум нима сърцето му не счува
гласът на онова, що спотаено зрей
за жътва? — жътвата, с която ще живей
тоз, който в днешното не мисли само днешно!…
Трудът за песента… дали тъй безуспешно
ще бъде и трудът, заради който меч
в ръка му е сега? И взре се той далеч,
като да види край на онова, което
в сърце купней за край… Върлува се полето,
трепти, прелива се подобно изумруд
в лучите слънчеви, и надалеч е чут
викът на пъдпъдък, като вардач поставен
там някъде на слог; изви в небото бавен
орел и в висини потъна. Сивий път,
като ремик прострян, се мълком преко рът
прегъва; конник се премярна и изчезна
оттатък в нивите…
Край ридът сви и влезна
Младен в града. А все мечтите го и там
пак не оставяха — дори и в божий храм
той не можа да ги прокуди и забрави.
Промъкнат в черкова, той тихо се изправи
посред дружината и мълком поглед взре
там през кадилний дим в шумещото море
от хора. И лица и погледи засмени —
и в нова светлина като че ли огрени…
Нима свободата за ден ги прероди?
Какво трепти сега в свободните гърди?…
И сам Войводата, до знамето развито
възправен — никога не е така открито
той гледал! Дивисил, Белина и Дойчин —
как те изглеждат там — и всички до един
около знамето борците насъбрани!
Самата черкова! Светците увенчани —
те — само гъстата навалица светци,
за днешно празненство окичени с венци,
те само смръщено са тъмен поглед впили…
Светоотстъпници! Не за живот кърмили
в живота идеал — те сякаш грозен съд
над сбрания сега народ да изрекат
се готвят. Другаде намерили оплота,