ту тез свещеници, ту срещу извият
ония, мудно ги възсучат и завърнат —
и пак… А ето че наопаки обърнат:
те почнат — и от тях подхване поп Матей,
и възглас надалеч се чуй: „Царю царей“,
„Владико господи“ и „паки“ и „щедроти“. —
Един изтънко вий, а други избуботи,
като изпод земя, и нещо зареди
през нос, и час по час отмеря на гърди
кръст… Извие се дим; кандилница претрака…
И „вонмем!“ — поп Матей започна да протака —
„От Иоанна…“, и иди дочаквай край!
Къде би отишло, самичък господ знай,
ако Войводата не залови за скута
Матея най-подир и нещо му нечуто
пошепна… А, извит, самичък даде знак —
в миг из юнаците изстъпи млад юнак,
прихвана знамето и го на вис издигна
и до Войводата застана — залп изригна,
друг, трети… гръмнаха камбани пак, и вик
разцепи небеса. Приведе ясен лик
Войводата и пръв целуна мълком кръста,
а после знамето… Навалицата гъста
се урна изведнъж отвсякъде, напре
и завълнува се, като в вълни море
към бряг, към знамето: един се друг преварят,
и в блъскотията един за друг немарят,
а бързат кой да се примъкне по-напред
и с клетва да даде пред знамето обет,
обет и на живот и смърт с вразите в битва.
Неволно поп Матей, и треби и молитва,
прекъснал, зина пак да каже нещо реч;
но видел врявата, и че едва ли веч
ще иска някой там да слуша, се извърна
с яд: „Дявол! Всичко се наопаки превърна!
Започна както бях стъкмил, а на, не би —
Хърцои!“…
Тук през реч Белина го преби:
— „Не се коси! Върви то вече, както може…
Народ е то, не е молитва: Свети боже —
и прочая докрай. Народ е, неразбран!
Той малко ще да знай, че поп Матея план
си имал, знамето как да свети, за слава —
на който му отзад и план и речи дава…“
Но тук Белина тъй изгледа поп Матей
и дигна кръст: „Дъртак! На другиго ти пей
таквиз… че като те в главата сврасна с кръста!“
И връцна се и през навалицата гъста
изви за в черкова, а подир него там
свещениците. Тук опомни се и сам
Белина и, с шега да може да заглади
словата си, литна подире му… Нададе
рев и заблъска се навалицата в миг,
и сблъска го и пак повлече татък с вик
навън, където сви байрака там развений.
А две старици там, до портата възпрени,
из свилени сита пшеничени зърна
разхвърлят. Обичай от вехти времена
е то. И поп Матей бе за това поръки
особни дал. Зърна пшеничени, от стръки
най-отборни, бере най-отборен жътвар
и ги по Коледа пред божия олтар
донася — там над тях молитва се отчита
особна… и сеяч на пролет, за честита
сеитба, нивата най-първом ще засей
с тях. Младоженците кумът под полилей
посипва с тях зърна, след свършване обряда
венчален; радостна свекърва двойка млада
посреща дома с тях, отвън при къщний праг:
тях и през люлката на рожба първенак
прехвърлят: тъй се е от памтивек познало —
с благословията на хляба отначало,
което почва, то с добър завършва край —
и чест и благодат в живота ще познай
тоз, който с хляба е съдбата си захранил —
и с вяра в хляба е живота си забранил.
На подвиг младите борци благослови
и тука хляба. С тях през улици изви
нататък из града и пръсна се народа.
А с знамето напред и младия Войвода
начело, свърнаха, съзвани на съвет,
отбраните мъже и целий комитет
за у Дойчинови, където ги причака
приветния стопан, трапеза на чердака
приготвил зарад тях.
Заглъхна, запустя
черковний двор широк, и волно затрептя
отново слънцето на плочите мермерни:
и цяла черквата, со стрехите си черни
и мъхав покрив, в миг на пладнешкий смях
в лучите се смълча. През двора тамо Влах,
кой знае закъде опътен, бавно мина
замислен, свел глава, огледа се, отмина
към горните врата и някъде се скри
нататък: погнати, претрополяха три
деца… Прегънато, едното се изправи
и тръгна по ръце, преви се и направи
тъкла… Из черквата излезе поп Матей
сърдит и бърз и сприх, а подир него ей
и двата попа се потътриха: разправя
все още нещо той, ту пуща, ту залавя
брада — и слушат го и клатят без ответ
глава и двамата. А ето, тъкмо сред
широкий двор, Младен нечакано застана
пред тях, за лакета Матея излек хвана
и го поведе вън:
— „Доволно, остави.
Ти видиш ги и сам: замаяни глави!
Да вършат, щото щат, на нищо туй не пречи.
Понявга крясъкът и глупавите речи
са по-намясто… Тук не трябва сметка, ум,
тук може и без тях… Далеч от тоя шум
ний друго имаме и друго нас ни чака.“