там: седнали са те, но не за да ядат —
шушукат нещо си… То Тайна е вечеря!
И гледай как Христос ги изпод вежди смеря,
с протегната ръка, към тях издигнал пръст.
И тоя е Христос, и него тежък кръст
очаква: но не кръст за вярата в задгробен
живот, а вярата, че на народ поробен
да се помогне все и тука би могло.
Тежко на тоя, що от земното тегло
спасение отвъд во небесата дири!
Носът си тоз Христос не в небесата вири.
Това е Тайната вечеря на борци —
това е заговор… това са то светци,
които с идеал сами си готвят въже…
Един се в небеса, друг во земята лъже…
Блазе им!“
Дълго ощ Мъдрителя така
разправя, ту отсам показвайки с ръка,
ту тамо, и така я сплете и подкара,
и в думите му тъй се вяра и невяра
боричкаха, а че и присмех… сиромах
клисаря се съвсем замая и го плах
току поглеждаше, едвам разбрал тук-тамо
по някой думица, и зяпаше го само.
От тридесет годин той тука бе клисар,
от тридесет годин пред божия олтар
свещи и кандила реди, гаси и пали —
и хора всякакви са в черкова идвали
и са я гледали, и все по нещо реч
е чувал той от тях, но тоя тука веч
удари я съвсем през суровото гръсте.
И стария клисар се неведнъж прекръсти,
и без да гледа де Мъдрителя с ръка
му сочеше и що разправяше, така
безсмислено вървя подире му и само
се сепна чак кога усети, че за рамо
го яко залови Мъдрителя и пак,
до устни пръст допрял за нещо негли в знак,
посочи горе там, на изхода отляво,
над вратнята: „Виж тук. Икона ей такава
съм виждал в нашенско, во Охрид, е, дете
когато още бях. Две бяха тамо те —
една во черквата на свети Климент, друга,
все същата, съвсем, во черквата на Струга.
Това е езеро. Скали от лед брегът
окръжат — Езеро го викат на ледът:
за него писано е в книгата, ти дето
четеш За камъка що падна от небето.
Там казва се, че то било на онзи свят
най на дълбокото, — не в огнения ад,
а в ледения, там да стенат и въздишат
онез, които тук говорят или пишат,
не вярвайки сами на своите слова.
Натъпкани са там глава те до глава.
Над тях дебел е лед, а през ледът пробили
езици и ръце, виж те как са ги свили
в болеж: окапва се по тях смразена кръв…
Че сатаната, виж, език извил на стръв
как тъпче върху тях с копита подковани
с игли… Окапват се из иглените рани
гной, кърви… Не се чуй ни стон, ни плач, ни вик,
че е дебел над тях на цял аршин ледник.
Натъпкани са там попове, вестникари —
и разни книжници и юдодушни твари,
родени за бела… например, като тез,
да би ги търтил бяс, домъкнати тъдез
на сиромасите да бъркотят акъла —
за тях без тескере отворен е пъкъла!
Това е българска картина, и е тя
същинска българска — не халосна мечта
и не измислица! Тоз, който я е писал,
той во душата си е имал ясна мисъл:
прозрял в това, що е същинския живец
на българаните — и би ще до конец:
невяра — другите в което уверява!
Да, и при второто пришедстве, и тогава
не ще се размрази заради тях ледът,
не ще премине там на господа дъхът —
самоневерците забрави той отдавна!…“
Тъй заговорени, излязоха те бавно
из черквата навън. На тежките врата
черковни стария клисарин извъртя
ключът и бързо се за към дома опъти,
като Мъдрителя изгледа: „Що ли мъти
таз спитена глава? И само той ако знай
какво дърдори! Ха! И все пак, комахай
че…“ И така си той остана там не че-то;
зави на портите черковни зад кюшето,
извърнат и оттам Мъдрителя все пак
да види как се той, през гъстий буренак,
отвъд зад черквата, отби из гробовете
и знайни надписи по плочите зачете…
— Хаджи Евтимия — с софийския зандан
отровен; Рад Белиш — ограбен и заклан
до Стрелча в осем стои петдесет и пето:
да му изсъхнеха на турчина ръцето!
Братоя Черновежд, дошел от Анадол
и от черкезите во Дейовския дол
посечен и обран; Радойкин Влад, джелепа —
Давурма Онбаши в Конака го претрепа
бой; Тихо Кривия и Бойчо Бичемер —
обесени… „И тук — прошепна той — тефтер
си е отворила съдбата… Робски жъртви…
От божията смърт на двама-трима мъртви —
пет на робията…“ Ей нов, новосграден
гръб, плоча мряморна и надпис: Тук Младен
Загореца лежи, на двадесет години.
Било му писано в чужбина да загине,
на Гарибалдия во битката при Рим.
Бащата костите на син незабравим
пренесе в роден град, но го скръбта събори
и него — гроб един за двама се отвори
в хиляда осем сто седемдесет и три,
пръв мая. Господи, и мене прибери,
защо ти съм сама на тая земя грешна?