Сопруга плачуща и майка безутешна.
„Бог да прости юнак юнашки паднал в бой! —
изниско промълви Мъдрителя: — На, той,
поне едничък той е знал защо умира…“
Оставил мъртвите той най-подир на мира,
към горните врата пресече равний двор,
край ниския дувар обърна само взор
там, дето гробове безименни три реда
чернееха, и тях Мъдрителя изгледа —
незнайни жъртви на от всички знаен враг.
И възкриви и се през ниский татък праг
изгуби.
Вече се и късно пладне мина.
Ей и трапезата се свършва у Дойчина,
а с нея препирни и буен разговор,
подзети още там на равний долу двор,
където на съвет, на сянка под лозата,
бе воля дадено отново на словата —
с дни все те същите. Стопанката сама,
пред гости, други път невиждани дома,
стенеше — и цял сонм чевръсти ратайкини,
и свои и за днес събрани по роднини,
се надпреварваха от кой кой по-напред
да й по волята направи, само с глед
дори което тя им смернеше. С покана
при всеки гостенин тя спираше, стопана
там укорявайки шеговно, че не знай
той с гости как да се обхожда и нехай
ядат ли, или не, какво им се харесва —
къде е приказка, той само там се вмесва:
за друго нищичко не го биле дири…
А сякаше от туй, че тя го тъй кори,
доволен, се Дойчин изпод мустак подсмива
и одобрително с глава към нея кива…
Разтребят. С нов месал аджемския килим
прислаха. Тук и там се дигна тънък дим
от вече палнати цигари, че мнозина
помислиха, с това се свърши и ще мине
сега кафе. А ей отново съдове
принасят и редят, и, вече редове
разместили, се пак отново настаниха
там гостите. Отвъд по стълбите извиха
нагоре спретнати слугини пъстър ред,
понесли на ръце тави — и най-напред
върви стъкмената девойка на стопана,
с атласен бял фистан, с пет реда мереджана
огърлица, за днес, за именний й ден
дарена: купи я в стамболский безистен
нарочно за това баща й есенеска
и скрита я държа, да я зарадва днеска
той с нея. Излеком пристъпя кръшна тя,
ресници спуснала свенливо и уста
прибрала — шести ред най-скъпи мереджани.
Изви, обиколи тя гостите отбрани
и пред Войводата на сребърен съсъд
положи бялата погача. А отвъд
и ратайкините напети и чевръсти
наслагаха тави. По стар обичай, с пръсти
погача се яде. И всякой резен взел
в ръка, оглежда го — на резена дебел
как се отделят там набръчканите пити
една от друга, как яйцата са разбити
помежду питите, и на дамги белей
извътре сирене и пред окото грей —
московски кехлибар с белизневи дебели
петна. И гостите погачата заели,
надварят се един през другиго с хвалби —
отсреща я току, прехласнат, подоби
един на нещо си „такова…“ а да каже
какво и сам не знай — „такова, що се маже,
такова…“ и подйел погачата в ръка,
с език си устните приблизна, и така
я схрусна — на какво подобна недорекъл…
Отхапал крайчеца и с кутлето зачекъл,
друг превъзнася я: шекер, що се топял
в уста самичък — тъй едвам току допрял
до връх езика; там кората й разваля
и трети: някак си особено хрущяла,
и гъделичкала небцето с захарта
върху й сипната, а в малките уста,
току пред гърлото, събирала уж млъзга —
погачата сама да се нататък хлъзга.
А на стопанката е цялото лице
усмивка: на колан сърмоошит ръце
подпряла, весело тя гледа, поласкана
от техните хвалби — от младост още ранна
прочута майсторка погачи, баклави
и разни млинове да прави, и в тави
да ги реди така по начин най-изкусни,
че и най-сития, подмамен, ще си кусне,
а кусне ли веднъж, или дори допре
до устни — чакай го подир това да спре!
Но като майсторка, това, що й се пада
за майсторлък — хвалби тя чака за награда,
и грях му на душа тоз, който сал яде
и на изкуството хвала не въздаде!…
Докато грижната стопанка там станеше
и гости канеше, Дойчин се вече беше
заплеснал в разговор и сребърний съсъд
отпред Войводата, комуто трепи път
поднасяха кафе, обръща и изправя
и му предългата история разправя:
как дядо му, в Масър кога отколя бил
по търговия, там живота бил спасил
на някой си прочут и богаташ кадия,
та той му подарил това, с една кутия
от злато за тютюн. — „Наоколо това,
що е написано с арабските слова,
това е де, кога и как е всичко било —
тук на кадията е образа… Случило
се е това…“ Но тук прекъсна го с ръка
подигнал чашата, прав станал, и така,
и трепетен и блед, подзел Стоимен Брадски,
учител и поет, оратор каменградски:
„Пия наздравица за всички, младостта