Да се не беше той отдръпнал мигновено —
и само буен смях ръката му пожена.
Усмихна се и сам Белина. В Каменград
отколе дойде той, учен граматик млад,
учител се цени и вече оттогава
каменогражданин си е и до днес остава.
Навреме смогна той кумин да задими,
навреме, както му е ред, се задоми,
навреме нагласи световната нагласа.
Едничко не можи навреме да сколаса —
дечица, радост и отмяна в старостта,
но… божа воля то над тези е неща!
Сега живее си самотно той, заровен
в книжа, и събирач на старини грижовен
все току пълни с тях тефтер подир тефтер,
от гръцки пак пример (макар да не достигва
тоз чак до древността) мустаци той подстригва
и смърка емфие. При туй и обичай
той имаше, съвсем по гръцки — тъй без край
да дрънка, отведнъж каквото е запляскал…
Белина в Каменград зовяха Старий даскал.
— „Това че е така — подзе на сгода реч
след туй стопанина, — с дене е знайно веч…
Когато ходихме с покойний поп Обрейка
во Цариград, веднъж при дяда ви Славейка
гостувахме. Таман черковния въпрос
по него време се започваше, таквоз,
да се избистря. Прр! През Дунава прелетя
отсам Хаджията с юнашката си чета.
Кого де срещнеш, все за нея хорати,
по вестниците все за нея се вести:
там станал бой, а там до крак ги уж избили,
ама до крак!… А там отново се вестили…
Какви, какви не щеш… На думата си пак
да дойда. Надвечер, кажи го ти, по мрак
наминахме у тях. Широка гола стая,
и две свещи горят. Окото ми се смая
от първи път: книжа, книжа — и пак книжа:
да кажа хиляди — не ще да е лъжа!
С една реч — мрак! В мрака ума ти да се слише
А сам край масата се той привел и пише,
замислен нещо си, унесен. Час и два,
кажи го, ние там се бавихме. Това
и онова така от дума, та на дума,
било за в работа, било саде за глума —
и до Хаджията дойдохме напокон…
А всяка дума — на! не дума — милион…
Ний само запяхме с покойний поп Обрейка…
— Не там е гъдела — тъй дядо ви Славейко
започна: — много ний ще има да търпим!
Да се отнайнапред черковно уредим,
па с божа воля… то от гърци като хване,
на гърци няма я докрай да си остане!
Школьото се влече подир черковний пеш,
а през школьото му е правия вървеж:
кога народът се духовно окопити,
ще знай на чело сам свобода да накити…
И тая, санким, то не трябва ний от ум
да я изпущаме, не, не! — но излека, без шум
да се подкарва тя без много да се дрънка
да си върви — и то отвътре, не отвънка…
Хаджията ли бил, или пък друг юнак,
отвън ли дойде — зла съдба ще има пак.
И вие знаете, че приказка си има —
калето не отвън, отвътре се превзима!“
Самодоволен, че речта си тъй разви
и свърши, погледи към сбраните изви,
изгледа ги и пак, по други път, отново
да свърне смери той към първото си слово,
като чевръсто сви от синий си пакет
цигара. Ала го превари той ред
сам дядо Дивисил, мустаци пооправи,
посви с гласа и тъй продума:
„Думи прави!
И Левски казваше преди години сам —
отвътре! Тъй върви от Благовец насам.
Тъй тряба да върви… В туй само смисъл има,
в таз смисъл и успех — доколкото го взима
умът ми, ако ще да няма и съвсем,
все е от полза пак. Ний тряба да дадем
на делото сами насоката най-прека.
Туй всичко що за нас прелита отдалеко —
да идва и веднъж и дваж и двайсет пъти,
от него нищо пак не ще да се измъти…
Едни ли идваха и мряха в таз земя
юнашка смърт; — но кой, кажи ми, проумя
защо и за какво те мряха? Чужд остана
на подвизите им народа. Сал Балкана
чу и видя, и той едничък ги разбра —
и кости им свети на отпочив прибра
в недрата си… Светци на обичта безумна
към бащиния край! Борбата те безшумно
тук трябваше да я подхванат по-напред —
да я подготвят тук, полека и по ред,
тъй както тука е, на мястото, най-сгода.
Да казват, чувам аз, че упорит народа
бил. Вярно, упорит е той и твърдоглав.
Не пречи нищо туй — по неговия нрав
когато се върви и действува. Най-сладка
на орех костелив е втвърдналата ядка —
зависи ореха кой как ще го строши.
Веднъж да се разбере, веднъж да се реши,
тогаз ще видите що българина значи!
Какво е връщане не знай, кога закрачи
напред, и крачи той през огън и вода…
А туй, що казвате — че щяло до беда
да дойде — без беда не става нищо тука;
беда е първото начало на сполука.
На сума работи до днеска на глава
сме ний излизали, аз вярвам и в това —
от ударна ръка се дело не изплясва,
и с делото юнак за подвизи израства!