напуснал, в чужбина завян, немил-недраг
се скитал бозна де и, чак подир години
завърнат, заживял при свои и роднини —
и с прозвище Хъшлак наречен за това.
За него из града се носеше мълва,
че с Панайота е тършувал по Балкана,
и не току веднъж, че таз на чело рана
оттам я носи той… Белина само знай
за тия работи подробно, но ги тай
в дебел и нов тефтер по тънко изредени
и на кориците тъй с надпис означени:
„Пространно житие на Ружина Първан,
Хъшлака иначе по прякор назован,
во Каменград роден на трийсет и девето…“
От час на час през реч прекъсван, на сърцето
с яд беше подловил намръщений Хъшлак:
— „И казвал съм ви аз, и казвам ето пак —
мен тая работа не ми е май за вяра;
не само во една съм ази врял попара
и знам на сладкото горчивия лизет…
За бунт, за кръвнина сме сторили ниет,
не липсуват дори и карти и компаси —
при тези думи той презрително глава си
към масата изви — и всичко е наред:
плю, плю! — за уроки — кат тиквата на плет!
А тиквата на плет — един кривак й стига:
бух! — на ти тиквеник… На думи и на книга
ний опашът на жив вълчага мерим, хей,
и само господ знай каква ще ни огрей…
Тоз, що за свобода милее не на дума,
не търси път с компас през планинската шума,
нито я кара той през куп за грош така,
ний както… Той не е поканен на тлъка,
на сватба, на зефет — а на хоро хайдушко,
където нож играй и пей иглянка пушка.
Все сметки чувам аз днес, вчера онзи ден,
все планове. И в тях не ми харесва мен —
вий на голямо все я карате! Вземете
пример от другите, по-опитни: правете
като шпаньолите… самси Наполеон —
той! — в чудо се видя и, знайте, напокон
как стана. И за нас най-вече туй приляга:
на чети — всякъде и никъде… веднага
и тук, и там, и там — внезапно… пожари,
бий, блъскай! Чергата да пламне да гори
отвред. Тъй с малкото голямото се върши.
Когато на дъбът се клонето окърши —
по-лесно пада. Нас, навремето, в Белград
току ни тъпчеха все с тактики у рат,
фортификацие и сума бош-лафлъци —
а практиката бе на турците у ръце,
и боят брачата го ядоха насвос.
Добри са работи, но искам аз, таквоз,
да кажа, че — не са за нази те! Ни ази,
ни ти, ни той не сме за тия — и да пази
бог, ако мислите, че нашия народ
с такива тактики ще мине онзи брод,
пред който се е спрял. Да, чети, чети, чети —
а мирния народ, вий него оставете,
той нека си стои — той нека зад гърба
опора нам да е в великата борба, —
нам помощ, на врагът при всяка сгода спънка
бил който и да бил, каквото и да дрънка —
не искам и да знам. Единствения план
за работа с успех е тоя — начертан
от Левски, начертан и завещан на нази.
В борбата цял народ да хласнете? Да пази
Бог! За това не е настанал още час.
Народа? Цял народ? Добре го зная аз:
от памтивека той привел е над орало
врат, на робията обръгнал от начало —
и работи таквиз, каквито вам се щат,
не са за него. Вий по крив вървите път,
по път на жъртвите за онзи, дето вее!
Аз виждам пак, че кръв нахалос ще се лее.“
„Пророк — я виж! — обади се извит
към говорящия, Сокола, и сърдит
прибави сопнато: — Тя тая си е стара.
Да се намери пък и кой да я повтаря!
Народния човек с народа се глуми…“
— „Соколе мой, назад словата си вземи! —
отвърна първий пак: — Това не е превара,
което думам аз. Май твърде много вяра
вий давате на тез поклони и хвалби,
що пред Войводата принасят тук с торби!
Ех, да ги цункам аз таквиз самун-душмани,
умът им — врък-шоврък: под женските сукмани!
И виждал съм ги аз, и знам ги: димне дим —
иди та ги гони! Не ще да удържим
и първий напън с тях.“ Застанал край стената,
подви нозе сега, подпре се на едната
ръка и седна той, и смери надалеч
с очи, а после тъй отново почна реч,
като зави мустак: "И срам и поразия!
Такава, санким, я оцапаха в Сърбия
на времето… Седим там в някоя механа —
нахълтат брачата, — мустак на кръвнина —
и вик и копрене, като петли по ярка,
и нямат брой ни край песни за Крали Марка…
Раковски, бог да го прости, ще да посвий
с глава, па каже: „Ех, не гледайте ги вий,
юнаци всички са, ей тука — вина ради.“
А дядо Илю се по дългата поглади,
па махне тъй с ръка… И виж, не напокон
така се сбъдна. На турский гарнизон
кога нападнахме во Бялград — от стотина,
с нас дето тръгнаха, едвам ли два-тримина
куршум опърли. Зер, не беше то шега.
Зад тъмните стени на крепостта врага,
ех, майка стара — на: не пляска сръбски, с думи