а с непрекъсната градушка от куршуми.
Пат-пат-пат! Гърр! — се чуй от дясната страна
и дим, като мъгла по Стара планина,
се вие. А така отвъде и отляво.
А по средата ний, заложени наздраво,
мълчим и се таим. Ни шук, нито мълва…
Сал дядо Илю понадникне там с глава,
отдръпне се и — сст! — изшитка с пръст на устни:
на тия работи той майстор е изкусни —
и гъделът му знай… Та искам да река —
стоим, таиме се, заседнали така
и чакаме… И ей, в миг с пръсти той изсвири,
замахна с ятаган — и цял го рой сподири
през рова: пляс, плюс, бух! Аллах! И вик и вой…
Юруш — на крепостта — това се вика бой!
Докле да мигне миг — ний бяхме горе вече…
Два-три миросал бях по тиквите — изпречи
четвърти муцуна манафска и за миг,
докле да видя аз, той в рамото ми щик —
хряз!… Свят се завъртя в очите ми и блясна!
И възнак полетях — в тила ме нещо сврасна…
Бре, майка стара, сам извръщам аз очи
и гледам — бамбашка такова е личи:
ни гръм, ни вик… Ехе, каква ли ще е тая?
си мисля… Гледам го: висока, дълга стая,
настлана со легла надлъж по двоен ред.
„Наздраве! — вика ми отдясно млад съсед,
като мамул увит в бандажи и парцали: —
Живей ли още?… Ех, та дека да сме знали…“
Но тук зададе се, на свита на чело
княз Михаил — запре при всякое легло,
запитва всякого и ядно вежди мръщи —
че чува отговор отвред един и същи:
„Какъв си? — Българин! «А ти сокол-юнак,
отде си?» — Българин! — и тоз отвръща пак.
Тук, там — и дойде ред съседа ми да пита.
А чувам аз един от неговата свита
да казва: «На гърди е с осем рани той,
че първи с нож в ръка налетя в люти бой!»
Самичък Михаил на гръд обляна в кърви
му тури кръст: «А ти, от соколите първи,
какъв си?» — Българин! — и тоя изрева…
Ядовно Михаил назад изви глава
и с огнени очи наоколо обшари:
«И тук ли липсуват пак мойте кокошари?!»
Отнейде си едвам обади се един,
едничък сърбин сал, едничък майчин син…
Отново Михаил: «А твое име?» — Гавра! —
Избухна като топ отвсъде смях и гавра
и князът с свитата не се видя биля
кога одра навън и де се запиля…
А тя каква била? — Когато прогърмяло
в града пред кулата, по ридът побеляло
от кринолини, тъй покрито изведнъж,
като от гъби след есенски топъл дъжд.
Юнаци! Толкова юнащината чини!
Прищъпнали снаги со женски кринолини,
на-на! опридали къде Топчидере…“
— „Я виж! А по-напред си гърлото дере,
че българина бил не знам каква нерода! —
обади се сега Стоимен Ружин Брода: —
Сама се замота лисицата в капана!“
„Дръж! Зере виж, че пак гаджосала в Балкана!
Не ми е дума мен за тия, що в торба
са турили глава и с турчина борба
им е душа и свят — а тези ми юнаци,
що по кюшетата опъват сал мустаци,
в полето знаещи, че се плъсти трева,
в гората ходили — но само за дърва!…
Но ще ви видим, де, и вас, не е далеко —
да димне само дим! Тук в стаята се леко
и евтино таквиз продават…“
С тез слова
подзе се изведнъж нечакана мълва
и препирни. На две половини разделени,
спокойни най-напреж, а после разярени,
едни се други те отрупваха с укор —
и почнатия тих изпървом разговор
от миг на миг след туй по-лих и буен става,
и сля се най-подир той в неразбрана врява,
чак вънка тътнеща далеко и в нощта…
Тоз викне сепнато, а онзи през глъчта
ръце размахва — реч да подлови се мъчи
обиден трети там, ей дигна се, изпъчи
гърди и за протест се бие в тях с юмрук;
отвъд се дигне смях; а там подзел напук,
приятно други пък кикоти се и слуша…
И никой никого през врявата не слуша.
Един замислено през общата мълва
спокойно Дивисил седеше, от слова
несвесни и съвсем почти че незасегнат.
Там до перваза на камината облегнат,
изглеждаше го той усмихнат под мустак,
и зина сам веднъж и замълча се пак —
че дума паметна в глъч не намери вреда.
Не пръв път слуша той подигнат за невреда
шум на младоците — и слуша и нехай,
че знае хъзът им, и знае колко трай.
А тъкмо него час, несетно, пред входа
застана горд и строг очакваний Войвода,
на сабя черенът притиснал во ръка,
а отподире му надничаха мрака
юнаци — отбора от неговата чета,
со грозно зинали мечкарски шишенета…
И екна в стаята сърдития му глас:
— „Туй само липсваше! Какъв е тоя бяс?
Или се мислите, че вече сте в Балкана?“
Кой както бе се спрял, така си и остана…
„На стража!“ — викна пак Войводата, извит
към сбраните отзад и с поглед ядовит
изгледа другите и сръчено отметна