обкичени с венци и со юнашка слава.
Редеят редове. Тук в лютата разправа
пронизани от щик, а тамо от куршум,
оставиха кости тез край широкий друм
онез по дебрите и върлите чукари
на стария Балкан. И тиха вечер свари
тях само, сбраните в колибата сега
под Орлово гнездо, в неволите тъга
за своя роден край в сърце не преживели,
н зарад нея реч и днеска пак подзели —
тъгата за честта на дивний Каменград.
Между им бяха тук Младен, Гошана, Рад
Радойков, пак и тук зован от всички Влаха,
и двете рошави Вълчета. Тук избраха
сами те полог свой най-близо до смъртта —
и може би затуй да ги запази тя:
смърт от живота по юнаците милее.
Макар понякога око да замъглее
родена в размисли неволница сълза,
макар че неведнъж невяра тям в гласа
да се обаждаше високо и да смръщи
с рой бръчки челото, те бяха все пак същи,
и сред неволите на устните им смях
бе често гостенин. Намръщения Влах,
едничък само той бе двойно по-намръщен:
кой знае дали не от свития прекръщен
резец, получен дар в старозагорский бой
сред челото. И днес, и тая вечер той
пак нещо мъмреше, като че ли на свада
готов. И сбраната наоколо му млада
дружина слушаше сърдития юнак
безмълвна, гледайки широкодън калпак
как той ту крехваше, ту схлупваше отново
над вежди свъсени, подзел чевръсто слово
и го увърташе, без негли сам да знай
така поведено, какъв ще вземе край.
„Деца сте вий, деца! Живота ще очука
и вас — тогава вий ще вземете поука
от него. Хората не се ценят така.
На святи имена не дигайте ръка,
че до това не сте дорасли вие още.
Гошана помните какво ви каза снощи:
о стара стомана си ножа наостри,
тогава… Ето го, пред вази е — гори
и планини врагът е с паплачта си дива
уплел — а и до днес остава си со слива
в устата. Бой след бой, и нямат вече брой
атаки, а все пак напред ни педя той
не се е мръднал. Ний в скалите сме се впили
като пиявици. А кой ни даде сили,
не само на врагът — а ако щеш дори
на бога да стоим насреща? Пек гори,
вилнеят вихрите и мраз кръвта сковава,
а ний изтраяхме на всичко. Чест и слава
па тез, юнашки дух що оживиха в нас.
Таквиз и онаквиз, а пак ще ви го аз
повторя: няма днес такива вече хора?
Де дядо Дивисил? Войводата? Загора?
Хъшлака? Де ги тях — и други тъмен рой…
Души им, господи, с святими упокой!“
— „Амин!“ — Младен се тук обади. Сам надвесен
над огъня и вън во вихърната песен
заслушан, рядко той към буйната младеж
обръща погледи. В несвесния бъбреж
на насъбраната в колибата дружина
що се подмяташе — ей втора веч година
той чуваше все то, все тоя глъч познат;
но тук, при името на свидний Каменград,
той в думите им се неволно вслуша сепнат —
ред знайни имена дочу там да се шепнат,
и остра мъка в миг сърце юнаку сви,
и сам той, без да ще, чевръсто подлови:
„Допада на сърце юнашка реч, другари!
На младостта е чест юнаците по-стари
когато тя кори, — ако на тоз укор
е извор в бъднини насочения взор
и недоволството за малката печала
от техните дела. Укор на идеала —
и колкото е той в душата по-висок,
укора толкова е по-строг и жесток!
Корете. Но со свет и чист порив в душата.
Корете. Само кал не хвърляйте! И свята
за вас на жъртвите да бъде паметта.
На тях се падна чест най-блага на света.
Презрели своите страдания и нужди,
те жъртва станаха за греховете чужди —
изкупна жъртва. Дълг на жъртвеник зове.
Понесъл тежестта на чужди грехове
на своите плещи, сам Левски на бесило
пристъпи. Чужди грях понесоха в теглило,
дома и в чужди край, изкупници безчет, —
за чужди грехове, додето биде свет
и на света борба, великий дух ще страда.
И търнов се венец най-често нему пада
в живота. Смисълта на нашия живот
борбата само е — и онзи негов ход,
во който подвига го тласка. В победений
е победителя най-често. И свещений
олтар е онзи гроб, во който е борец
заровен, без дори победата с венец
да е челото му обкичила. Честита
земята, с гробове таквиз що е покрита!
На възкресение това са гробове.
Живота раждат те. Живота, що зове
на подвига велик, на подвига за благо
на други. Нека вам донякога тъй драго
да затупти сърце, тъй както днес на мен:
да видите и вий от посева свещен
на вашите дела изникнал плод обилен —
да видите врагът да се во гняв безсилен
разбива в твърдата скала на дух роден
от вашите дела — в горнилото кален
на ваште подвизи. В таз истина живяха,
които преди нас за подвизи умряха,
и те мъртвилото превърнаха в живот.
На техните дела сегашното е плод…“