Выбрать главу

които преди нас за подвизи умряха,

и те мъртвилото превърнаха в живот.

На техните дела сегашното е плод…“

— „На техните дела са плод и съсипните! —

обади се Вълкан Гошана: — Бозна дните

какво ни носят…“

Тук изгледа го Младен;

„Изпълни се това, което един ден

нам каза Дивисил, и правда и прокоба:

с това, що готвиме, приготвяме си гроба —

ще се превърне в прах цветущий Каменград! —

Злочестия и той, тъй както сума свят,

загина и не чу, ни доживя да види,

че жъртви и тегла, че нищо не отиде

напусто… Близко е очаквания край —

въпроса е па дни. И всякой вече знай,

че Скобелев е т а м — да тури край на края.

Войната свършва се. Велико се претрая —

велико почва се… Той вече е отвъд!

Въпроса е на дни. Ще бъде сетний съд

на Белий генерал со сабята отсечен.

Комуто дял честит в живота е обречен

и тоз велики час да преживее, той

ще види…“

— „Видено… Ще види бой и бой …

Ще види гробища… А сила не остана,

и бяс знай докога така ще продължи.

Ей сума месеци откак се заснежи,

откакто зъзнем тук — обади се Гошана: —

Колцина бехме ний, изяде ни Балкана…

Войната няма край…“

— „А как со искаш ти? —

подхвана Влаха тук: — През много се врати,

докле в свободата да влезеш, преминава,

и трябва не една там да трошиме брадва —

голяма работа, че си строшил глава

о някоя от тях. Ти, вярвам, сам това

Че знаеш…“

— „Де ще знам. Но кой ти туй говори?

На целий Каменград свободата разтвори

вратите — сприхаво Гошана поднови: —

А и на Шипка, на, и ден и нощ глави

се чупят… То се знай, врагът не ни надсили;

но ази казувам: не останаха сили —

и край? Че ние ще излезем на глава —

захванах аз да се съмнявам и в това.“

Но тук сега Младен му думата прехвана:

„Шест месеца гърми и бълва дим Балкана,

и бозна колко той ще има да дими,

докле последний вик победен прогърми

и в родните поля настане тишината

на нови дни… О да, ще има край войната,

ще глъхнат и гърмеж и рев и стръвен вик.

Велики жъртви се за подвига велик

изискват. Иска се търпение и воля

и сила за борба. Страдания, неволя,

н скърби — слабий дух те само ще смутят!

Не с рози всякога е жизнения път

обкичен, онзи път по който человека

върви от памтивек и ще върви до века…

Що значи Каменград, че станал съсипни!

Затвори портите на миналите дни.

Свободата и бог където за отсъди

издигат своя глас, всемощен глас — да бъде! —

през съсипни върви избрания народ.

През свои съсипни. През тях е прекий ход,

по който силния върви към дял уречен.

На слабия делът с дял недълговечен,

че само силата е право за живот…

Ний ще измрем. Та що? На нивата зрял плод

ще жънат, подир нас ония, що ще додат.

И с него възкърмен на времената ходът

ще бъде. Нов живот те дойде с нови дни.

Що значи, Каменград че станал съсипни?

Той, казвам ви го пак, той трябваше да стане!

И благо на онез, които са избрани

изкупна жъртва — те са живи и в смъртта,

че най-великото призване на света

се пада дял на тях. Хоръгвата победна

се дигна в Каменград. Там изпитня последна

народа преживя — той падна победен.

Но ден на падане — той бе и първий ден,

во който дадохме доказ за свойта сила…

И мене неведнъж смъртта е леденила

душата с ужаси, пред трупът бездихан

на свидни жъртви. Днес извиквам язи, взрян

на бъдащите дни пред кръвната Голгота:

Благати жъртвите! — на живите живота

те оправдават.“

Тук Гашана пак преби:

„На друга пак страна ти думата отби.

Но я ми ти кажи, кое ти дава вяра,

че днешната война не ще е пак превара,

че с нея зарад нас привършват се беди?“

— „Таз вяра не от днес е в моите гърди —

тя както вярата в живота, в тях живее.

Отде е тя дошла, какво я там лелее —

това и сам не знам. Едно, що зная аз,

е, че во всичките борби до тоя час,

в които сам и цел и смисъл съм намярвал,

не съм жалял живот, ала не съм и вярвал

в успеха им… А тук, во тая, изведнъж…

«В което вярва — тъй един изпитан мъж

пред мене да твърди аз чух преди години: —

в което вярва сам бореца и загине

за него — него ще успех да увенчей!»

Аз вярвам, може би защото ми живей

и друга вяра, тъй дълбоко пак в душата —

аз ще намеря тук смъртта си. Тук борбата

последня ще да е в живота ми борба…

Когато завчера при първата тръба,

излязохме в зори, видяха не малцина

от вази падащий в гората сняг — картина,

каквато виждах аз за първи път сега.

Столетни габъри и буки, под снега