които преди нас за подвизи умряха,
и те мъртвилото превърнаха в живот.
На техните дела сегашното е плод…“
— „На техните дела са плод и съсипните! —
обади се Вълкан Гошана: — Бозна дните
какво ни носят…“
Тук изгледа го Младен;
„Изпълни се това, което един ден
нам каза Дивисил, и правда и прокоба:
с това, що готвиме, приготвяме си гроба —
ще се превърне в прах цветущий Каменград! —
Злочестия и той, тъй както сума свят,
загина и не чу, ни доживя да види,
че жъртви и тегла, че нищо не отиде
напусто… Близко е очаквания край —
въпроса е па дни. И всякой вече знай,
че Скобелев е т а м — да тури край на края.
Войната свършва се. Велико се претрая —
велико почва се… Той вече е отвъд!
Въпроса е на дни. Ще бъде сетний съд
на Белий генерал со сабята отсечен.
Комуто дял честит в живота е обречен
и тоз велики час да преживее, той
ще види…“
— „Видено… Ще види бой и бой …
Ще види гробища… А сила не остана,
и бяс знай докога така ще продължи.
Ей сума месеци откак се заснежи,
откакто зъзнем тук — обади се Гошана: —
Колцина бехме ний, изяде ни Балкана…
Войната няма край…“
— „А как со искаш ти? —
подхвана Влаха тук: — През много се врати,
докле в свободата да влезеш, преминава,
и трябва не една там да трошиме брадва —
голяма работа, че си строшил глава
о някоя от тях. Ти, вярвам, сам това
Че знаеш…“
— „Де ще знам. Но кой ти туй говори?
На целий Каменград свободата разтвори
вратите — сприхаво Гошана поднови: —
А и на Шипка, на, и ден и нощ глави
се чупят… То се знай, врагът не ни надсили;
но ази казувам: не останаха сили —
и край? Че ние ще излезем на глава —
захванах аз да се съмнявам и в това.“
Но тук сега Младен му думата прехвана:
„Шест месеца гърми и бълва дим Балкана,
и бозна колко той ще има да дими,
докле последний вик победен прогърми
и в родните поля настане тишината
на нови дни… О да, ще има край войната,
ще глъхнат и гърмеж и рев и стръвен вик.
Велики жъртви се за подвига велик
изискват. Иска се търпение и воля
и сила за борба. Страдания, неволя,
н скърби — слабий дух те само ще смутят!
Не с рози всякога е жизнения път
обкичен, онзи път по който человека
върви от памтивек и ще върви до века…
Що значи Каменград, че станал съсипни!
Затвори портите на миналите дни.
Свободата и бог където за отсъди
издигат своя глас, всемощен глас — да бъде! —
през съсипни върви избрания народ.
През свои съсипни. През тях е прекий ход,
по който силния върви към дял уречен.
На слабия делът с дял недълговечен,
че само силата е право за живот…
Ний ще измрем. Та що? На нивата зрял плод
ще жънат, подир нас ония, що ще додат.
И с него възкърмен на времената ходът
ще бъде. Нов живот те дойде с нови дни.
Що значи, Каменград че станал съсипни?
Той, казвам ви го пак, той трябваше да стане!
И благо на онез, които са избрани
изкупна жъртва — те са живи и в смъртта,
че най-великото призване на света
се пада дял на тях. Хоръгвата победна
се дигна в Каменград. Там изпитня последна
народа преживя — той падна победен.
Но ден на падане — той бе и първий ден,
во който дадохме доказ за свойта сила…
И мене неведнъж смъртта е леденила
душата с ужаси, пред трупът бездихан
на свидни жъртви. Днес извиквам язи, взрян
на бъдащите дни пред кръвната Голгота:
Благати жъртвите! — на живите живота
те оправдават.“
Тук Гашана пак преби:
„На друга пак страна ти думата отби.
Но я ми ти кажи, кое ти дава вяра,
че днешната война не ще е пак превара,
че с нея зарад нас привършват се беди?“
— „Таз вяра не от днес е в моите гърди —
тя както вярата в живота, в тях живее.
Отде е тя дошла, какво я там лелее —
това и сам не знам. Едно, що зная аз,
е, че во всичките борби до тоя час,
в които сам и цел и смисъл съм намярвал,
не съм жалял живот, ала не съм и вярвал
в успеха им… А тук, во тая, изведнъж…
«В което вярва — тъй един изпитан мъж
пред мене да твърди аз чух преди години: —
в което вярва сам бореца и загине
за него — него ще успех да увенчей!»
Аз вярвам, може би защото ми живей
и друга вяра, тъй дълбоко пак в душата —
аз ще намеря тук смъртта си. Тук борбата
последня ще да е в живота ми борба…
Когато завчера при първата тръба,
излязохме в зори, видяха не малцина
от вази падащий в гората сняг — картина,
каквато виждах аз за първи път сега.
Столетни габъри и буки, под снега