натрупан върху тях, превили към земята
широки клонища, безмълвно в тишината
на първите зори стояха без живот,
недвижни — както и неволника народ,
от гнет на робството притиснат към земята.
И дълго гледах го така с тъга в душата —
а все пак не слових какво, кога и как
отвъд през валога от сведений клонак
натрупания сняг изнайнапред отплесна.
Притиснатия дъб като че ли се стресна
н метна в висини отърсений си клон,
а след минута там по урвестия склон
гората, дотогаз под снежний гнет заспала,
като налетена от някаква си хала,
и в миг събудена, со трясък, шум и ек
размята клонове. И татък надалек,
додето погледа достигаше в простори,
се вижда клона клон как бъхти, как се бори
снегът от своите превити рамена
да отвали. Лети, вълна подир вълна.
отърсения сняг налолу в стръмнините
и се уляга там… Когато на вразите
бе върлий щурм отбит, обърнах поглед аз
към тъмната гора, и в утренния час
я видех как се бе спокойно величава
изправила на вис… И мислех си тогава,
като я гледах как се милуваше тя
со слънцето: дали не сам бог предвестта
на свойто сетнешно решение ни дава?
Аз виждах робството отърсил, как изправя
чело на висини неволника народ
и как го слънцето на новия живот
и грей и милува — и шепне блянът ясен
на бъдащите дни.“
— „Блян прекрасен! —
млад юноша се там обади отстрана: —
Ти виждаш тия дни? Кога ще дойдат те?“
„Онез, що виждам аз, далеч са, момко, те.
Те много са далеч. Свободата прозора
отпаря закъм тях… Ще дойдат нови хора —
да, с други помисли и други идеал.
Това, що е баща на сина завещал,
то призрак ще да е на миналото. Само
на свой живот купнеж, на свойто яко рамо
понесли свой товар, напред те ще вървят.
Че вечен пътник е човека на светът,
минаващ мост по мост, епоха след епоха. —
Юнако, хорската душа е почва роха,
не само днеска сей на нея семена.
Цена на днешното са бъдни времена!
Честит е, който в тях, като в свой дом, живее;
честит е, който дух се бори и купнее,
минаващ мост по мост за там, за другий бряг.
За тия времена и иий, и наший враг
ще бъдем смешни — да, ще бъдем чудновати.
Ни нашата любов, ни наший гняв познати
бъдат тям…“
Но тук през ниските врата
промъкнат, стар войник прекъсна му речта:
„Ред ваш, и ваша чест — ей, ставайте на стража.
Таз нощ, велика нощ, и ази ще ви кажа —
когото тая нощ студът не вледени,
за него писани са още малко дни
да чака славата на нашето оръже!
Че Скобелев е веч отвъд — ако не лъже
дошлия вестник… Нощ на слава, дивна нощ —
на стража, ставайте…“ И не довършил ощ,
а вече на нозе момците бодри бяха,
скоро стъпките им татък заглъхнаха
по замразений сняг.
На своя пост възпрян,
Младен се застоя безмълвно. Грозний стан
на неприятеля отсреща в мрачината
едвам-едвам черней и нищо в тишината
оттамо се не чуй — като че мъртва рат,
не беснеещ звяр, со ненаситен жад
за кръв, на вечен там покой се е простряла.
И нийде светлинка не трепва. Занемяла
пустиня около, додето стига глед,
и равен, вечен сняг, все тоя сняг, навред
където и да се обърнеш. Мантел бели
самите небеса на вис са разпрострели
недвижно ледени и неми. Пустошта
раззинала е паст и с мразен дъх света
облъхва — като че земята и небето
събрала, тайната света на битието
даим со своя дъх подшъпне. На твърдта
нататък ту се скрий, ту блесне пак звезда
едвам съзирана и тихо затрепери —
като самотен страж пред тихи райски двери.
Дали и нему е студено? Ето там
и друга — сепнато блещука тя едвам,
и, сякаш брулната от нещо, се отрони
и като злат конец изви, — да я догони
ей друга полетя по нея чак отвъд
и бозна някъде изпод небесна твърд
отидоха да се не видят…
Замечтано
обърна погледи Младен и невидяно
му се стори това, пред неговия глед
що мълком около изстъпа — тъмен ред
окопи, а зад тях нататък други, трети:
ей буйна клада тук излумна и засвети;
там сенки някакви се лутат; глас изви
отнякъде и тъй потъна пак; — изби
там из колибите сноп искри в небесата
и като рой пчели се пръсна из тъмата…
Настръхнали гори тъмнеят се далеч —
и скот глух от стон, като невнятна реч
на сънен великан, среднощний лъх довява.
Какво ли той мълви? На що ли отзив дава?
Купнеж ли някакъв разпъва му гърди?
Или предчувствие злокобно му гнети
душата во борби и вихри закалена?
И неусетен блян по тоя ек Младена
унесе, и за миг неволно поглед той