Выбрать главу

към преживяното обърна — рой по рой

прилуки, образи, неспомвани отдавно,

сега му паметта обстъпиха и бавно

пронасяха се те, като онез ята

безбройни жерави, които в есента,

пак тук, той гледаше към юг да отминават.

Пред съдбоносен час таиствено въстават

понякога така, из тъмни глъбини

душевни, спомени от някогашни дни,

що бедний смъртен е забравени навеки

сам смятал. Наедно и близки и далеки

дни в чудна смесица в душа се пронесат —

сън с преживяно, блян с действителност сплетат,

и болка някаква мъчително-неясна

умът зашемети, а паметта несвясно,

като ранен сокол, в безсилие се бий

и мята в някакви догатки — да открий

таинствений ответ на ням въпрос, несетно

примъкнат и душа притиснал неприветно…

И сепна се Младен. И сети той мразът

да го сковава. В миг изстъпи му в умът

на стража смръзнатий тук вчера недалеко. —

Под мишца пушка сврял, изви и тръгна преко

той покрай бруствера на снежния редут,

таме през тъмний вал, отдето беше чут

тътнеж и говори на будната дружина

дежурни. В висини, над снежната долина

зловещо зинали топовните гърла

безмълвно бдят… Насам на облаци мъгла,

бог знае за къде и за какво, подзета

из тъмните недра там долу на полето,

като на щурм вали към горди върхове —

н някакъв си ек из стръмни долове

се отехтя далеч и по-далеч пронесен,

като изпод земя, и татъка отнесен

заглъхна… Ето пак! И нощните тъми,

като че в този ек ослушани сами,

смълчаха се за миг в безмълвие зловещо,

и стария Балкан, възправен там насреща

зората, притаи в почуда мразен дъх.

А вият се летят, со острия си лъх

простори околни пронизващи, мъглите —

насам и по-насам… и вече до скалите

възйети слягат се, и тамо разредят

сгъстени редове и мудно се сплъстят,

като че стигнали на станът си последен.

А ето отстрана, зад тъмния съседен

връх свили, сякаше скалите на обход

да вземат, бързо пак те подновиха ход

и към плешивий чал там горе навалиха.

Едвам сега Младен съгледа как се свиха

отвъд на другий връх мъгли пак други рой —

и като две войски опълчени на бой,

видя ги той една връз друга устремени,

как те се впуснаха. Проряза пак смразени

простори тъп ехтеж… И вслуша се Младен,

и пак като напред — претряска, раздвоен,

прокърти се и глух бог знай къде повлече

тътнеж… и пустошта като че ли просече

стон… Някой, в леден скут насреща му в мрака,

разперен, сграбчи го… Извърна се, в ръка

издигнал пушка той — и виде, превалили

бог знае откъде, мъглите снежнокрили

върху му спуснати прииждат и валят, —

обгърнаха го в миг и блъскат го и рват,

и той огледа се во изненада смаян —

като че ли е сън — като че ли незнаен

го някой подлови и го понесе… мрак

е под нозете му — земя, скали и сняг,

надолу някъде се в бездната провалят…

А гъстите мъгли прииждат и навалят

и с острите нокте на ледени ръце

раздраскват яростно смразено му лице,

през плътния шинел в снагата му се впиват

и режат като с нож снагата му, пробиват

и чак до мозъка на костите… Подпрян

на пушката, Младен вмъртви се застоян

там па самотний пост, където го завари

мъглата вихрено пронесена. И свари

той само да се свий и сгуши. И далек

от всичко, тъй далек се сети той. И век,

че трае тоя мрак се на юнака стори,

мрак с тъп и мразен шум в планинските простори

пронасян бозна де… Но ето, мудно пак,

послушни като че на властен някой знак,

мъглите почнаха отново да редеят,

и разпокъсани нататък да се реят,

ту бавно влачени, ту бодро рой по рой

подзели. Подир тях, съвзет, се вгледа той,

и дълго гледа ги как чезнат в далнините —

там, дето вече се белееха зорите

на гордия Балкан по гребена извит.

И сепнат изведнъж, той стрелна поглед впит

там долу, преди час където се рояха

подзетите мъгли — безмълвно там пълзяха

орди подир орди, зад нощните мъгли

в закрила, стръмен път поели през скали

и преспи… Ето ги по валога извиха —

и напреки насам.

В миг, утрината тиха

пронизал, пропищя отнякъде куршум —

а ето там отвъд и друг и трети. Шум

и гръм отвред завчас се слеяха в нечути

ехтеж. Забълваха от тъмните редути

топовните гърла дим, огън — в далнини

обсипвайки бърда и снежни стръмнини

со смъртоносен град картечен и гранати.

Но адския огън ни сепна, ни разклати

сгъстени редове — и в своя щурм врагът

напред и все напред, по кървавия път

на свойто гибелно безумие понесен,

летеше.

Почна се тържествената песен