към преживяното обърна — рой по рой
прилуки, образи, неспомвани отдавно,
сега му паметта обстъпиха и бавно
пронасяха се те, като онез ята
безбройни жерави, които в есента,
пак тук, той гледаше към юг да отминават.
Пред съдбоносен час таиствено въстават
понякога така, из тъмни глъбини
душевни, спомени от някогашни дни,
що бедний смъртен е забравени навеки
сам смятал. Наедно и близки и далеки
дни в чудна смесица в душа се пронесат —
сън с преживяно, блян с действителност сплетат,
и болка някаква мъчително-неясна
умът зашемети, а паметта несвясно,
като ранен сокол, в безсилие се бий
и мята в някакви догатки — да открий
таинствений ответ на ням въпрос, несетно
примъкнат и душа притиснал неприветно…
И сепна се Младен. И сети той мразът
да го сковава. В миг изстъпи му в умът
на стража смръзнатий тук вчера недалеко. —
Под мишца пушка сврял, изви и тръгна преко
той покрай бруствера на снежния редут,
таме през тъмний вал, отдето беше чут
тътнеж и говори на будната дружина
дежурни. В висини, над снежната долина
зловещо зинали топовните гърла
безмълвно бдят… Насам на облаци мъгла,
бог знае за къде и за какво, подзета
из тъмните недра там долу на полето,
като на щурм вали към горди върхове —
н някакъв си ек из стръмни долове
се отехтя далеч и по-далеч пронесен,
като изпод земя, и татъка отнесен
заглъхна… Ето пак! И нощните тъми,
като че в този ек ослушани сами,
смълчаха се за миг в безмълвие зловещо,
и стария Балкан, възправен там насреща
зората, притаи в почуда мразен дъх.
А вият се летят, со острия си лъх
простори околни пронизващи, мъглите —
насам и по-насам… и вече до скалите
възйети слягат се, и тамо разредят
сгъстени редове и мудно се сплъстят,
като че стигнали на станът си последен.
А ето отстрана, зад тъмния съседен
връх свили, сякаше скалите на обход
да вземат, бързо пак те подновиха ход
и към плешивий чал там горе навалиха.
Едвам сега Младен съгледа как се свиха
отвъд на другий връх мъгли пак други рой —
и като две войски опълчени на бой,
видя ги той една връз друга устремени,
как те се впуснаха. Проряза пак смразени
простори тъп ехтеж… И вслуша се Младен,
и пак като напред — претряска, раздвоен,
прокърти се и глух бог знай къде повлече
тътнеж… и пустошта като че ли просече
стон… Някой, в леден скут насреща му в мрака,
разперен, сграбчи го… Извърна се, в ръка
издигнал пушка той — и виде, превалили
бог знае откъде, мъглите снежнокрили
върху му спуснати прииждат и валят, —
обгърнаха го в миг и блъскат го и рват,
и той огледа се во изненада смаян —
като че ли е сън — като че ли незнаен
го някой подлови и го понесе… мрак
е под нозете му — земя, скали и сняг,
надолу някъде се в бездната провалят…
А гъстите мъгли прииждат и навалят
и с острите нокте на ледени ръце
раздраскват яростно смразено му лице,
през плътния шинел в снагата му се впиват
и режат като с нож снагата му, пробиват
и чак до мозъка на костите… Подпрян
на пушката, Младен вмъртви се застоян
там па самотний пост, където го завари
мъглата вихрено пронесена. И свари
той само да се свий и сгуши. И далек
от всичко, тъй далек се сети той. И век,
че трае тоя мрак се на юнака стори,
мрак с тъп и мразен шум в планинските простори
пронасян бозна де… Но ето, мудно пак,
послушни като че на властен някой знак,
мъглите почнаха отново да редеят,
и разпокъсани нататък да се реят,
ту бавно влачени, ту бодро рой по рой
подзели. Подир тях, съвзет, се вгледа той,
и дълго гледа ги как чезнат в далнините —
там, дето вече се белееха зорите
на гордия Балкан по гребена извит.
И сепнат изведнъж, той стрелна поглед впит
там долу, преди час където се рояха
подзетите мъгли — безмълвно там пълзяха
орди подир орди, зад нощните мъгли
в закрила, стръмен път поели през скали
и преспи… Ето ги по валога извиха —
и напреки насам.
В миг, утрината тиха
пронизал, пропищя отнякъде куршум —
а ето там отвъд и друг и трети. Шум
и гръм отвред завчас се слеяха в нечути
ехтеж. Забълваха от тъмните редути
топовните гърла дим, огън — в далнини
обсипвайки бърда и снежни стръмнини
со смъртоносен град картечен и гранати.
Но адския огън ни сепна, ни разклати
сгъстени редове — и в своя щурм врагът
напред и все напред, по кървавия път
на свойто гибелно безумие понесен,
летеше.
Почна се тържествената песен